Докато прииждащите отвън кувейтци го дърпали за ръкавите, подтиквайки го да направи нещо, Бремър си извадил пистолета и изстрелял четири „предупредителни куршума“ през тавана на помещението и в жилището над него.
Ужасени, всички местни, включително онези, които се опитвали да вдигнат автомобила и да измъкнат тежко ранените мъже, отстъпили назад. Само временно. Нажежена до бяло ярост обзела мигом тълпата. Вече нямало никакво съмнение — множеството било настръхнало, жадно за мъст. Искали кръв — неговата — на всяка цена.
Един от мъжете замахнал към него с крак от стол и лейтенантът, който не бил от най-добрите стрелци, забил два 9-милиметрови куршума право в сърцето му, убивайки го на място.
Бремър не дочакал безжизненото тяло на мъжа да се строполи на пода и побягнал.
След една пресечка едва си поемал дъх, а дробовете му парели. След още една пресечка усетил, че ще повърне. На третата пресечка повърнал.
Когато гаденето преминало, се озърнал и го обзела паника. Нямал представа къде е. Не обръщал внимание, когато го карали на срещи, и не проявявал никакъв интерес към града. Сега се изгубил.
Решил да се махне от улицата. Да отиде на сигурно място, където да си събере ума. Избрал първата жилищна сграда, която зърнал, и след няколко несполучливи опита най-сетне успял да отвори с ритник входната врата.
Постройката била малка; на всеки етаж имало по два апартамента. Бремър хукнал към покрива. Искал да разбере къде, по дяволите, се намира.
На последния етаж имало само един апартамент — скромна надстройка с малка градина. Бремър разбил вратата с рамо и влетял вътре, подплашвайки жената и двете деца в стаята.
Преди жената да успее да изкрещи, той насочил оръжието си към лицето й и поставил показалец пред устните си. Посланието му било пределно ясно. Жената прегърнала децата си, заплакала, но не отронила нито звук.
Бремър посочил храната, която децата ядели, махнал на жената да я вземе и ги заключил в банята.
Шкаф в дневната криел малък бар с евтин американски алкохол. За да се успокои, той избрал бутилка, далечно напомняща „Джак Даниълс“.
Отворил я и излязъл на покрива. Сърцето му веднага се свило. Не виждал никакъв познат ориентир. Вдигнал бутилката и отпил огромна глътка.
Некачественият алкохол имал вкус на конски фъшкии, но горещината му веднага сгряла тялото му. Бремър отпил още две глътки и захвърлил бутилката в близката саксия. По-късно щял да се напие порядъчно. Сега се налагало да съчини историята си.
Обмислил неколкократно случилото се. Шофьорът му бил мъртъв и следователно нямало друг американец, който да оспори версията му. Каквото и да говорели местните — а те щели да наговорят какво ли не, разбира се — знаел, че военните ще предпочетат да повярват на него. Важното било да се придържа възможно най-близо до истината. Успеел ли, местните неволно щели да потвърдят историята му. И каква история само съчинил!
Когато спасителният отряд пристигнал да го отведе, Бремър бил готов със сюжета — дотолкова ясен и изобретателен, че самият той се изненадал.
Военните се хванали на въдицата и разследването потвърдило историята му. Дори получил похвала. Всичко щяло да протече по мед и масло, ако един от сгазените под автомобила мъже не бил брат на местен информатор на ЦРУ, който вдигнал толкова врява, че началникът на кувейтското бюро на ЦРУ провел тихомълком собствено разследване. Ако изразът „злото никога не идва само“ е приложим към някои случаи, той най-точно описва този.
Когато шефът на местното бюро се опитал да сподели откритията си с американското военно командване, му обяснили красноречиво как да постъпи с доклада си. Били провели собствено разследване и отстоявали заключенията си. Казали на началника на местното бюро, че е превишил пълномощията си, и го заплашили с контраобвинения.
Бремър не смятал двамата мъртви кувейтци да запратят кариерата му в калта и дори да я унищожат. Началникът на местното бюро на ЦРУ изпратил доклада си в Лангли с препоръка да не се предприемат по-нататъшни действия. В резултат по-нататъшни мерки наистина не били предприети. Чък Бремър се измъкнал от примката и дори успял да се обвие с героичен ореол, който ставал все по-бляскав с всяко следващо разказване на историята.
Опиянен от лъжата, придвижила го по стълбицата на успеха, той не се опасявал, че някой ден ще го разобличат. Всичко се променило, когато Крейг Мидълтън се появил в живота му, въоръжен с много повече от истината за случилото се в Кувейт. Мидълтън бил въоръжен до зъби.