Полковник Бремър си бе позволил да повярва на собствените си измислици и да подхранва илюзорното доверие на висшестоящите в способностите му. Развихрил егото си, той се бе впуснал във всякакви разточителства, включително извънбрачни афери и лично облагодетелстване чрез търговия с влияние в областта на военните поръчки.
Когато Мидълтън се появи и стовари истината като атомна бомба, Бремър разбра, че има две възможности — да сътрудничи или да изгуби всичко. Макар да му липсваше характер, инстинктът за оцеляване не му изневери. Той се подчини и оттогава Мидълтън му стана пълновластен господар.
Когато Мидълтън влезе в кабинета на Бремър, полковникът, който живееше в страх, че всеки момент ще го повикат в Белия дом, носеше синята си служебна униформа.
Мидълтън посочи вратата на обезопасената срещу подслушване стая и каза:
— Ще отидем ли там?
„Дори не поздрави — помисли си полковникът, взе си чашата и стана. — Ама че задник!“
Набра кода на вратата на малка клавиатура. Ключалката се отвори и той задържа вратата отворена, подканяйки с ръка Мидълтън да влезе в обезопасената съвещателна зала.
Щом вратата се затвори, подновиха разговора си оттам, докъдето бяха стигнали.
— Сигурен ли си, че информацията за местонахождението е правдоподобна?
Мидълтън издърпа един от кожените столове и се настани, сякаш беше собственик на залата.
— Вече ти казах, че съм сигурен.
— Добре. На екипа ще му трябва някаква разузнавателна информация.
— Имаш всичко, което мога да ти дам. Кога ще стигнат там?
— Вече изпратих екип в Лион. Преди две нощи Харват е купил билет за високоскоростния влак от Париж.
— Защо не съм уведомен? — попита Мидълтън.
— Сега те уведомявам.
— Много глупаво от твоя страна предвид ресурсите, с които разполагам.
— Те са професионалисти — каза Бремър, правейки се, че не забелязва презрението на събеседника си. — Знаят какво правят.
— Затова търсят във Франция човек, който е в Испания.
— Ще ги пренасоча. Има ли друго?
— Да, има. Защо не си ми докладвал за Кърт Шрьодер?
— Шрьодер? Хлапето от твоя офис?
— От офиса ми, разбира се, кое друго?
Бремър стисна зъби. Мидълтън беше непоносим.
— Не съм ти докладвал, защото хората, които го следят, не са открили нищо.
— Глупости! Има нещо. Сигурен съм.
— Щом си толкова сигурен, отрежи му достъпа, преди да се сдобием с нова Каролайн Ромеро.
Мидълтън се замисли за миг за Каролайн Ромеро, но след миг се съсредоточи отново върху Шрьодер.
— Знае прекалено много.
— Тогава ще включим името му в списъка. Когато решиш.
Мидълтън не хареса тона му.
— Заповядваш ли ми, полковник?
— Приеми го както искаш. Имам достатъчно проблеми. Не ми е до твоите.
— Слушай, Чък. Моите проблеми са и твои. Не го забравяй. Застрашена е националната сигурност. Хората в списъка са най-сериозните врагове на нацията. Ако въпросът не се разреши, много глави ще паднат, включително и твоята.
— Заплашваш ли ме?
— Аз? Да заплашвам полковник? Специален съветник в Националния съвет за сигурност? Не, разбира се. Да го наречем просто приятелски съвет.
— Ще го взема под внимание. Нещо друго?
— Още нямаме информация за Портиера.
Портиера беше кодовото име на Рийд Карлтън.
— Страдаш от параноя — отвърна Бремър. — Видя снимките от пожара. Станал е на въглен. Никой не би могъл да оцелее в такъв пожар. Мъртъв е. Довери ми се.
— О, вярвам ти — каза Мидълтън. — Но нямам доверие на хората ти. Трябваше да използваме истински професионалисти.
— Тези хора са истински професионалисти.
— Как не! Те са престъпници! На хартия сигурно е изглеждало страхотна идея да им издействаш намаляване на присъдите и да ги освободиш от затвора, за да се включат в екипа ти за мокри поръчки, но ще ни навлекат главоболия.
Бремър не обичаше да поставят под въпрос преценката му.
— Обясних ти, че специалните агенти са затворена общност. Няма как да изпратим истински професионалисти срещу професионалисти. Рискуваме да разпознаят жертвите и да не изпълнят задачата. Независимо в какво сме ги обвинили… Както и да е. Хората, които използвам, са изключително добре обучени и го доказаха. Погрижиха се за Карлтън и за всички от хората му в списъка.