Готвенето беше една от най-големите му страсти, осигуряващо му почти будистка забрава. Всъщност, когато Нина влезе в кухнята, той дори не я забеляза.
Настанил се на столче за крака със затворени очи и наведен над чаша с току-що отворено шардоне, той беше удивителна гледка. Няколко секунди тя го наблюдава и накрая попита:
— Боровинки, кайсии или зелена ябълка?
— Моля? — сепна се Никълъс.
— Веднъж ми казаха, че за да те помислят за експерт по вината, трябва само да споменеш как долавяш фин аромат на черни боровинки, кайсии или зелени ябълки.
Той се усмихна и остави чашата.
— Не знаех.
— О, щях да забравя! После вмъкваш градинските термини.
— Градински термини?
След кратък размисъл тя изреди:
— Трева, дъб, мъх, торф.
— Мисля, че последните две са за уиски.
— Така ли?
— Да — потвърди Никълъс.
— Очевидно не съм експерт.
— Обичаш ли вино?
— Да.
Той вдигна бутилката с миниатюрните си ръце и напълни още една чаша.
— Това е главното — каза, остави бутилката на плота, подаде й чашата и взе своята. — За Каролайн!
Нина не помръдна.
— Убили са я, нали? Поръчала е да ми изпратят пакета, излязла е от магазина и я е блъснала кола. Не е било случайност, нали?
Никълъс не знаеше. Откакто напуснаха Макалън, на няколко пъти обсъждаха как е загинала Каролайн, но той не разполагаше с достатъчно информация.
— Няма да спрат, докато не убият и мен — продължи Нина.
— Не — възрази Никълъс. — Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Обещавам ти. Ще стигнем до истината. Знам, че е трудно, но не бива да губиш надежда.
Тя не отговори и дребният мъж повтори:
— За Каролайн!
Отпиха по глътка.
Никълъс почака малко и попита:
— Е?
— Какво?
— Боровинки, кайсии или зелени ябълки?
Устните й се извиха в плаха усмивка.
— Не знам… Зелени ябълки?
— Определено зелени ябълки! — съгласи се той.
Дали заради виното или защото в кухнята се чувстваше в стихията си, сега Никълъс успяваше да поддържа далеч по-добре разговора. Говореше за две от любимите си неща — храна и вино — и Нина изглеждаше заинтригувана. Времето отлетя неусетно и вечерята беше готова.
Тя му помогна да сервират и двамата седнаха да хапнат печено пиле с картофено пюре с мащерка и чесън. Вкусна храна — нещо, от което болезнено се нуждаеха.
След вечерята включиха отново флашката и Никълъс отвори нова бутилка вино, „за да му помага да мисли“. Беше впрегнал целия си арсенал, но проклетото устройство отказваше да проработи.
Убеден, че отговорът е под носа му, но не го вижда, след полунощ той отиде в кухнята за трета бутилка вино и тогава се сети.
Втурна се обратно в голямата спалня, седна на стола пред бюрото и занатиска клавишите. Нина, която беше заспала на леглото, се събуди от трескавата му дейност.
— Какво става? — попита.
— Какво знаеш за професията на сестра си?
— Беше програмист в мерилендска компания. АТС. Работят за правителството. Защо?
— А преди това? — попита Никълъс, без да откъсва очи от екрана.
— Работеше в голяма банка на Уолстрийт. Пишеше финансов софтуер или нещо такова.
— Бяхте ли близки?
— Каролайн е петнайсет години по-голяма от мен. Постъпила в гимназията, когато аз съм се родила. Имаме една майка, но различни бащи.
— Значи не бяхте много близки — заключи той.
— Когато съм била на две, тя вече учела в колеж. Виждах я само през лятото и през ваканциите.
— Разказвала ли ти е защо е напуснала банката?
Нина разбираше, че въпросите му водят нанякъде, но не знаеше накъде. Подпря се на лакът и отговори:
— Каза, че напрежението й писнало. И че мрази да живее в Манхатън, но…
— И на мен ми обясни същото. После научих истинската история.
— Каква истинска история?
Никълъс се обърна към нея и отговори:
— Сестра ти била факир с компютрите и пишела страхотен софтуер. Като всеки друг програмист по света се презастраховала — измислила начин да се вмъква в софтуера на банката, ако се наложи. Наречи го вратичка. Единственият проблем бил, че нейният таен вход се сблъскал с вратичката на друг човек. И той я използвал да прецака сестра ти.