Когато стигна приземния етаж и се отдалечи от сълзотворния газ, той напои хавлията с мляко. Избърса си лицето и косата, за да смекчи ефекта от лютивия облак, хвърли хавлията и си сложи бейзболната шапка.
После извади батерията и СИМкартата от телефона си и ги пусна в джоба на сакото. Свали заглушителя и го прибра. Пъхна пистолета в един от по-големите джобове от дясната му страна, за да му е под ръка и да стреля през плата, ако се наложи. Време беше да излезе навън.
Жилищната сграда, в която се помещаваше убежището, беше част от комплекс с постройки, разположени ветрилообразно около общ двор. Харват прекоси двора и влезе в сервизния коридор на друга сграда, чиято фасада гледаше към друга улица. Имаше само един начин да разбере дали ударният отряд е подсигурил всички изходи.
С лявата си ръка вдигна яката на сакото и излезе навън.
Огледа бързо улицата. Мъжете, които търсеше, лесно се разпознаваха — имаха характерно телосложение и характерни жестове. Малцината минувачи по улицата дори не го погледнаха и той пое на север.
Трябваше да напусне незабавно Париж и да се скрие на сигурно място, където да се свърже с Рийд Карлтън, шефа на „Карлтън Груп“, за да го уведоми, че Райли е убита, а убежището им е разкрито.
Сирените на полицейските коли вече буквално го оглушаваха и воят им сякаш долиташе от всички посоки. Не след дълго щяха да отцепят квартала. Харват ускори крачка.
Знаеше, че рано или късно ще проверят охранителните камери. В Париж, както и в Лондон, и в Чикаго, беше много рисковано да провеждаш тайни операции. В града имаше безброй камери, свързани в обща мрежа и записващи всеки и всичко. С приведена глава и брадичка, пъхната под яката, той се опитваше да избегне обективите.
Вървеше и преценяваше възможностите. Дали да открадне кола? Така обаче щеше да увеличи риска да го заловят. Единственото сигурно беше, че възможно най-бързо и незабелязано трябва да напусне Париж, а после и Франция. Най-добрият начин беше да пътува с влак.
Седемте гари в Париж обслужваха и вътрешни, и международни маршрути, но Харват още не беше решил накъде да замине.
Знаеше, че засега трябва да остане в Европейския съюз. Имаше фалшив италиански паспорт, но прекосеше ли границата на Съюза, щяха да го подложат на митническа проверка. Заради съдържанието на раницата на Райли обаче не биваше да рискува.
Трябваше да избере място, където да му помогнат. Ала докато не разбереше какво става, човекът, към когото щеше да се обърне за помощ, трябваше да е възможно най-необвързан с професионалния му живот. Така щеше да затрудни евентуалните преследвачи.
Докато заобикаляше гробището в Монпарнас, той запрехвърля наум хората, на които може да се довери. Монпарнаската гара беше най-близо. От нея тръгваха влакове за Западна и Югозападна Франция. Оттам би могъл да замине за Испания и за страната на баските, където имаше към кого да се обърне. Но дали толкова късно през нощта щеше да намери влак от Монпарнас?
Реши да заложи на Гар д’Остерлиз, откъдето имаше директни влакове до Испания.
Когато наближи улица „Боасонад“, взе такси и каза на шофьора да го откара до Лионската гара, която се намираше на другия бряг на реката. Там си купи билет за първа класа на високоскоростния влак до Лион. Когато касиерката му поиска документ, той й представи американския си паспорт. Не възнамеряваше да пътува до Лион, но колкото повече грешни следи оставеше, толкова по-добре.
Излезе от гарата и извърши обходна маневра, за да се увери, че не го следят. После прекоси Сена и влезе в Гар д’Остерлиз.
В разписанието имаше нощен влак до Андай — град във френска Баския край испанската граница. Това беше най-бързият и най-пряк маршрут. Харват си купи билет за втора класа и плати в брой. Беше приготвил италианския паспорт за всеки случай, но касиерката не го поиска.
След като се сдоби с билета, му оставаше само да не се набива на очи, докато дойде време да отпътува. В 23:06, пет минути преди влакът да потегли, той се качи във вагона. Затвори очи едва когато влакът се отдалечи от парижките покрайнини. Но дори тогава само се преструваше на заспал. Случилото се не му даваше мира. Беше твърде непонятно. Напрягаше се да сглоби парченцата от мозайката и да обмисли следващите ходове.
Искаше да се свърже с шефа си, но знаеше, че трябва да спазва правилата. Те бяха ясни — в такива ситуации не биваше да установява контакт, преди да се е добрал до сигурно място. Дори тогава трябваше да действа изключително предпазливо.