С цената на огромна болка, младият мъж изви глава и вдигна очи да погледне Харват. Вече не стенеше. Зениците му се бяха разширили.
— Каквото и да са ти казали, са те излъгали — продължи Харват. — Използвали са те. Това трябва да приключи. Помогни ми да спрем убийците.
Няколко секунди отминаха. Когато младият мъж отвори уста да проговори, подгизнал с кръв въздух изгъргори в дробовете му. Думите, които разкъсаните му устни оформиха, бяха едва доловими и Харват се приведе да ги чуе.
— Бремър — простена младият мъж. — Чък Бремър.
Името се стори познато на Харват. Когато служеше в президентските специални части, бе срещал човек на име Бремър, който работеше като специална свръзка с Министерството на отбраната.
— Полковник Чък Бремър ли имаш предвид?
Отговор не последва. Младият мъж беше изпаднал в предсмъртна агония.
Харват повтори въпроса, взирайки се в лицето му за потвърждение. Срещна обаче само студен, стъклен поглед. След няколко секунди откъслечното дишане спря.
Провери пулса на мъжа. Беше мъртъв.
43
Никълъс се зае да разчиства стаята, а Харват го инструктира бързо и потегли с юкона. Минаваше полунощ срещу неделя и повечето служители на ранчото все още се подвизаваха в градските барове. Беше оставил Маги Роуз на пост на пътя, за да не допуска никого в имението. Сега опасността да попаднат под обстрел бе отминала, но той смяташе да я помоли за нова услуга.
Пикапът й бе паркиран край шосето и той обърна в насрещното платно, за да разговарят, без да слизат от колите.
Думите й се изляха като водопад:
— Добре ли си? Другите добре ли са?
Харват протегна длан над спуснатото стъкло и я потупа по ръката.
— Всичко е наред. Не бой се.
Маги очакваше обяснение, кратко описание на случилото се, но не го получи и явно се почувства объркана.
— Слушай, Маги — каза Харват. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Разбираш ли? Мъжете, които дойдоха в ранчото, вече не представляват опасност. Да не навлизаме в повече подробности.
— Какво означава това?
Той се усмихна, за да я успокои.
— Означава, че не бива да се безпокоиш.
Маги кимна колебливо.
— Добре. Кажи ми дали има някой, чийто компютър да използваш веднага? Някой, който не е свързан с ранчото?
Тя си погледна часовника, преди да отговори.
— Мисля, че да.
Той се огледа за лист хартия и нещо за писане. Намери и надраска уебадрес и няколко реда цифри. Подаде й бележката и й обясни какво да направи.
Маги го изслуша, погледна цифрите и повтори инструкциите.
— Това ли е? — попита накрая.
— Да — отвърна Харват. — Когато получиш потвърждение, запиши го и се върни в ранчото.
Маги си погледна отново часовника.
— Защо да го изпращам посред нощ? Откъде си сигурен, че ще прочетат съобщението.
— Не бой се. Ще го прочетат.
Тя сви рамене и кимна.
— Баровете затварят скоро. Как ще действаме с персонала?
— Стига да стоят далеч от къщата за гости, няма проблем.
— Ще продължат да пият в къщите си, но няма да ги видиш в главната сграда преди сутринта.
— А ти? Кога ще се върнеш?
Тя се замисли.
— Имам приятели, които живеят на половината път до града. Ще стигна там за двайсет минути, още двайсет за връщане, плюс колкото е необходимо да ги вдигна от леглата и да изпълня поръчката ти. Сигурен ли си, че не бива да им се обаждам, за да ги предупредя?
Харват поклати глава.
— Сигурен съм. Не използвай телефона. Всъщност искам да извадиш батерията още сега.
Маги го послуша, клатейки глава.
— Благодаря — каза й. — Не спирай по пътя. Ще се видим след около час.
Без да дочака отговор, той включи двигателя, сви в насрещното платно и пое обратно към ранчото.
Паркира в дъното на закрития гараж. Трябваше да действа бързо.
Висока двукрила врата отвеждаше в просторна бетонна зала с маси от неръждаема стомана, стенни макари и парапети с касапски куки. Тесен улей се отклоняваше към десетки отводнителни тръби по пода. В дъното на помещението за обработка на дивечовото месо се намираше фризерът.
Харват забеляза товарна количка, а в шкафа зад нея — купчина големи найлонови торби. Намери престилка и плътни гумени ръкавици и излезе от сградата. Натовари всичко в юкона и пое към къщата за гости.