Майк Стрибър беше колоритна личност. Остроумен и винаги съзиращ смешното във всяка ситуация, той излъчваше ведрост, заразяваща околните.
Роден и отрасъл в Сан Антонио, Майк се присъединил към морската пехота, след като завършил инженерство, защото искал да рита задници и да управлява самолети. Летял с всякакви самолети, преди да реши, че стихията му са хеликоптерите, и започнал да преследва неуморно новата си цел.
Оказал се отличен пилот и го включили в Първа хеликоптерна ескадрила на морската пехота, с която летели президентът, вицепрезидентът, членовете на правителството и други високопоставени лица. Харват се бе запознал и сприятелил със Стрибър, когато служеше в специалното президентско оперативно звено.
След като се пенсионира, Стрибър реши да се върне към инженерството. Замисли проект за боен фенер и както винаги се зае да осъществи идеята си с всички сили. Успя, естествено, да си създаде име. Фенерите и ножовете, които произвеждаше, се търсеха толкова от военните, полицията и частните граждани, че фабриката му работеше без прекъсване. Понеже във всички времеви зони имаше американски военни, уебсайтът и имейлът на компанията му се проверяваха денонощно. Държеше фанатично да обслужва добре клиентелата си и тя му се отблагодаряваше. Харват не се съмняваше, че кодираното послание, което бе помолил Маги да му изпрати, ще стигне до него. Думите й се струваха безсмислени, както и координатите, наподобяващи серийни номера, но Майк веднага ги бе разбрал.
— Накъде ще летим? — попита Стрибър бодро, сякаш Харват е най-важният му клиент и изгаря от желание да му угоди.
Харват му махна да дойде до колата и му показа найлоновите чували в багажника.
— Трябва да се освободя от тях.
Не се наложи да отваря чувалите, за да се досети Стрибър какво има вътре.
— Не разбра ли, че се шегувам, когато ти разказах онзи виц как приятелите са готови да те пренесат на гръб, но само истински приятел би пренесъл труп с теб?
— Не искам да те поставям в трудно положение, Майк, но тези тук убиха няколко души и се опитаха да убият и мен. Получили са си заслуженото.
Стрибър знаеше достатъчно за кариерата на Харват при „тюлените“, както и за работата му, след като бе напуснал Белия дом. Задоволи се с най-общия въпрос:
— Значи операцията е законна?
Харват кимна.
— Добре — каза Стрибър. — След като се отървем от мръсното ти пране, за какво друго съм ти необходим?
Харват посочи Никълъс, Нина и кучетата и отвърна:
— Надявам се да ги приютиш за известно време. На безопасно място.
— Мисля, че мога да го направя. А ти?
— Ще ти обясня, след като отлетим.
Отговорите удовлетвориха Майк. Той огледа пътниците, багажа им и товара в колата и започна да изчислява как да разпредели тежестта.
Харват предложи Никълъс и Нина да се качат на борда с кучетата и двамата с Майк запретнаха ръкави.
След двайсет минути самолетът бе натоварен. Стрибър провери машината и вдигна палци. Харват се качи след него, прибра стълбичката и затвори вратата на кабината. Увери се, че Никълъс, Нина и кучетата са удобно настанени, и седна до Майк на мястото на втория пилот.
Стрибър надяна слушалките и попита:
— Готови ли сме?
— Готови сме — отвърна Харват.
За минути стигнаха края на пистата и Майк форсира мощния двигател на пилатуса. Все едно бяха яхнали чистокръвен жребец пред вратичката на състезателно трасе. Корпусът на самолета вибрираше, сякаш изгаря от нетърпение да препусне.
— Тръгваме — каза Майк, натисна лоста и машината се втурна по пистата.
Харват наблюдаваше колко бясно се върти скоростомерът. Майк дръпна ръчката за елеваторите и самолетът се отлепи от земята. Поеха на юг и после промениха курса на изток към океана.
Облачната покривка не беше плътна и Стрибър летеше по визуални ориентири, което означаваше, че не се налага да попълва летателен план и няма да оставят свидетелства къде са били.
Харват извади карта и я разгъна в скута си. С помощта на инфрачервеното фенерче, което Стрибър му подаде, за да не нарушава системата за нощно виждане, той прокара пръст по крайбрежната ивица и зададе няколко въпроса.
— Ти решаваш — отвърна Стрибър. — Зависи колко бързо искаш да открият телата.
Харват искаше да е възможно най-късно, ако изобщо ги открият. Можеха да ги хвърлят или в блатистия Саут Бей до границата, или над Мексиканския залив. Той не знаеше достатъчно за теченията, за да предвиди дали ще отнесат труповете в Тексас или в Мексико. И в двата случая обаче щяха да припишат убийствата на наркокартелите. Единствената разлика беше, че американските власти щяха да проведат поне формално разследване, а мексиканските вероятно нямаше да си направят труда. В крайна сметка избра Саут Бей.