Момичето предаде съобщението му и каза:
— Ще дойде веднага.
Харват й благодари и се отдръпна да направи място на клиентката, дошла да си плати сметката. След малко се появи и Дан Макгрийви.
Беше набит мъж, наближаващ петдесетте, с няколко сантиметра по-нисък от Харват и с вдлъбната брадичка. Русата му коса сивееше край слепоочията. Още щом го зърна, Харват забеляза, че е подозрителен.
— Какво обичате? — попита Макгрийви.
Не беше много типичен поздрав за приятел на приятел, отбил се да си побъбрят.
— Здрасти, Дан — отвърна Харват и протегна ръка. — Кевин Кърк.
Мъжът се здрависа с него, но съвсем кратко.
— Какво обичате? — повтори.
— Общ приятел предложи да намина да те видя, когато съм в града.
— Кой приятел?
— Може ли да поговорим на по-усамотено място?
Беше очевидно, че Макгрийви не обича неканените гости.
— Първо ми кажи името на приятеля.
Харват го погледна в очите и отговори:
— Търнър. Райли Търнър.
Едва забележима издайническа сянка пробяга по лицето му.
— Не съм го чувал.
— Не е той, а тя, но виждам, че го знаеш. Слушай, ще ти кажа нещо, което ще те заинтересува. Дай ми пет минути.
Макгрийви посочи с палец през рамо към дъното на салона.
— Ще говорим в кабинета ми. И нямаш пет минути, а три.
48
Макгрийви посочи един от столовете пред бюрото и покани Харват да седне.
— Трите ти минути започват да текат.
Харват реши да пропусне предисловията.
— Преди шест дни застреляха Райли Търнър в Париж.
— Да предположим, че знам коя е Райли Търнър и информацията ти ме интересува. Защо да ти вярвам?
— Защото бях там — отговори Харват, отбелязвайки си поредния издайнически жест, когато събеседникът му изрече името на Райли.
— Ти ли я застреля?
— Не, но аз убих мъжете, които я застреляха.
— Мъжете? — повтори Макгрийви.
Харват кимна.
— Да, бяха четирима. Изпълняваха мокра поръчка.
— И ти не само успя да разпознаеш, че са отряд за мокра поръчка, но и да ги избиеш до крак?
— Да.
— Не се казваш Кевин Кърк, нали?
— Да, не се казвам Кевин Кърк.
— И няма да ми кажеш истинското си име?
Той поклати глава.
— Прозвището ми е Викинга. Достатъчно ли е?
— Не съм го чувал — отсече Макгрийви.
Харват очакваше да реагира така и извади мобилния телефон на Майк Стрибър от джоба си. Бяха отстранили СИМкартата и я бяха сменили с онази, която Харват използваше в Париж. Той включи снимката на Райли и подаде телефона на Макгрийви.
— Исусе! — възкликна той, забравил, че не я познава. — Кой, по дяволите, го е направил?
— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Харват и прехвърли на следващата снимка. — Снимах всички стрелци.
Макгрийви разгледа всяка снимка по два пъти. Ако познаваше някого от мъжете, го прикриваше много добре. Върна му телефона с думите:
— Съжалявам. Не мога да ти помогна.
— Мисля, че можеш, и те моля за услуга.
— Явно си куражлия, щом се осмеляваш да ме молиш за услуга, след като ми показа онази снимка.
Харват разбра накъде бие.
— Ясно. Не ме познаваш. Но познаваше Райли Търнър, нали?
Мъжът понечи да възрази, но той вдигна ръка да го спре.
— За протокола — не си признал нищо. Сам стигам до заключението, което искам и ти да направиш.
— Тоест?
— Вече минаха три минути, а аз още съм тук. Значи си разбрал, че не те лъжа. Колебаеш се обаче дали съм от добрите или от лошите момчета.
Макгрийви се усмихна.
— Ще ми кажеш, предполагам, че си от добрите момчета и ще настояваш да ти се доверя.
— Не — отвърна Харват и вмъкна името на друга жена от „Проект Атина“. — Гретхен Кейси ще ти каже.
Усмивката на Макгрийви се стопи мигновено.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Вече знаеш псевдонима ми. Обади се на Кейси. Ако не успееш да се свържеш с нея, набери Джули Ериксън, Мегън Роудс или Алекс Купър.
Макгрийви изглеждаше като ударен с чук по главата. Мъжът срещу него бе изредил имената на четири агентки от една от най-секретните програми в историята на американската армия.