Прекосяваше сънените градчета в област Ланкастър, движейки се на север. Тълпите летни туристи, стичащи се в този район край Чесапийк Бей, отдавна бяха заминали и повечето магазини бяха затворени до следващия сезон. Откри малка бакалия и купи продукти. Хипнотизиран от някаква чуждестранна сапунена опера, доставена до телевизора му от сателитната чиния върху покрива, мъжът зад тезгяха почти не забеляза клиента. Нямаше камери и Карлтън плати в брой.
Отклонението към къщата беше точно където помнеше, че се намира. Преди три лета негова приятелка я беше наела за един месец, за да посреща приятели и роднини. През почивните дни Карлтън изминаваше едночасовия път от Вашингтон, за да й гостува. Помнеше лятото, сякаш е било вчера.
Беше юли. Всички градчета край Рафанок грееха в червено, бяло и синьо. Като в картина на Норман Рокуел американските знамена се вееха, докъдето поглед стига.
Беше горещо и, разбира се, по вирджински влажно. За един месец Карлтън изяде повече сладолед, отколкото през десетте предишни години. Беше си позволил да забрави кой е и какъв е. Разлистваше единствено местния вестник, пълен с покани за паради, фойерверки и закуски с палачинки. В къщата нямаше дори телевизор. Толкова спокоен не беше се чувствал от години.
Жълтата къща с веранда, опасваща я от всички страни, и бели капаци на прозорците, събуди лавина от спомени, но той нямаше време за тях. Обиколи я от всички страни, за да се увери, че вътре няма никого. По прозорците бяха залепени стикери на несъществуваща охранителна фирма и с това мерките за сигурност се изчерпваха. Карлтън отмести табелката с пощенската кутия на компанията, управляваща имота, окачена върху кръглата дръжка на вратата, и извади комплект шперцове от джоба на сакото си. Отключи и влезе.
В задимената къща миришеше на чистота, но и на самота. Карлтън отиде в кухнята и погледна хладилника. Беше празен и изключен. Никой не възнамеряваше да използва къщата скоро.
Провери и гаража. Всички летни играчки бяха подредени край стената. Срещу другата бяха строени като войници пластмасови кофи за отпадъци, косачка за трева, метли и градински инструменти. Имаше и скара за барбекю и полупразен чувал с дървени въглища.
Карлтън отвори вратата и вкара кадилака в гаража. Взе покупките от задната седалка, както и няколко вещи от багажника, затвори вратата на гаража и се върна в къщата.
Сготви си скромна вечеря и си свари кана кафе на старата печка. Седна до кухненската маса, извади бележник и започна да изготвя списък.
В него отбеляза всяка операция, в която организацията му бе участвала. Начерта диаграми с взаимовръзки и интереси, вписвайки всеки човек и всяка агенция — чуждестранна и местна — с която си бяха сътрудничили или просто бяха контактували. Беше изтощително занимание и крайният резултат беше купчина листове и главоболие. Хидрата беше толкова многоглава, че не съумяваше да се съсредоточи върху отделните й лица.
Стана и влезе в дневната. Върху полицата над камината, точно както преди три лета, имаше малка армада от ярко оцветени дървени корабчета. Той взе синьото, припомняйки си как внукът на домакинята го изпусна и му счупи мачтата.
Момченцето се уплаши не на шега. Карлтън помнеше ясно колко плака, убедено, че е повредило безценна антика и го чака сурово наказание.
Всъщност детето не спря да плаче, докато Карлтън не го увери, че не само ще поправят корабчето, но ще го направят заедно и това ще бъде тяхната тайна — никой друг не бива да узнава. От този ден нататък двамата бяха неразделни. Такава могъща сила притежаваха тайните!
Тайните бяха способни да отчуждават, но, споделени, те можеха да обединяват. Човек обаче трябваше да подбира много внимателно с кого споделя и какво споделя. От множеството остроумни сентенции на Бенджамин Франклин Карлтън смяташе за най-уместно предупреждението от „Алманаха на бедния Ричард“: „Трима души могат да опазят тайна, ако двамата са мъртви.“
В такъв свят живееше. Разменната му монета бяха тайните и в него изобилстваха лъжите, измамите и полуистините. За някои в този свят доверието беше невъзможно, но неспособните да се доверяват не оцеляваха дълго. Светът му изискваше да си бдителен, но и да умееш да сваляш защитната броня. Никой не може да бъде нащрек по двайсет и четири часа дневно, седем дни седмично. Рано или късно всеки се сближава с някого.
Карлтън върна върху полицата корабчето, чиято тайна все още бе непокътната, и в ума му отново се завъртяха думите на Франклин.