Макар да не го съзнаваше, той беше посветен в някаква тайна и някой се опитваше да запази тайната на всяка цена, убивайки него и хората му. В тайната някак си бе намесено предателство, което насочи мислите му към обвинението.
Обвиняха ли те в сериозно предателство, засягащо националната сигурност, процесът се провеждаше при строга секретност. Хората, които определяха присъдата, понякога оставаха анонимни. Ако изобщо разгласяха нещо, оповестяваха съвсем оскъдни подробности.
В името на националната сигурност някои попадаха в списък на осъдени на смърт. Бързината, с която се изпълняваше присъдата, зависеше от степента на заплахата. Този факт проясни мислите на Карлтън. Хората, които го преследваха, бяха използвали обвинението в предателство като средство за ускоряване на екзекуцията — неговата и на агентите му.
Който бе пожелал смъртта му обаче, несъмнено знаеше, че няма да е лесно да убият хората му. За нощта на дългите ножове бе необходим обучен екип с достъп до ревниво пазени разузнавателни сведения.
Тук изникваше и въпросът „защо“. Защо някой бе поискал да убие него и хората му?
Убийството, както и подбудите за извършване на убийство, съществуваха от времето на Каин и Авел.
Първо му хрумна, че той и хората му са разбрали нещо, което не е трябвало да узнават, и някой е заповядал да им затворят устите завинаги. Веднага обаче отхвърли идеята. Целенасочено поставяше на хората си различни задачи. Колкото и да си напрягаше ума, не се сещаше за никаква разузнавателна информация, която всичките му агенти да споделят и която да ги превръща в заплаха.
Имаше ли друга подбуда? Прав ли беше Томи Банкс? Отмъщаваха ли му? Карлтън обмисли още веднъж тази възможност.
Да, хората му бяха добри, изключителни професионалисти, но колкото и жестоко да се бяха спречквали с ЦРУ, стилът на Управлението не беше такъв. Ако искаха да се отърват от него, щяха да го компрометират с унищожителна „вътрешна информация“, подхвърлена услужливо на медиите, и с непрекъснато привикване пред комисиите в Конгреса. Щяха да обявят „Карлтън Груп“ за бандитска организация, която не отговаря пред никого и действа по собствени правила. Силните на деня в Лангли щяха да разнищят договорите на организацията му с военното министерство и като го поставят в конфузна ситуация, да го принудят да ги прекрати.
Така щеше да действа ЦРУ. Ами ако не беше Управлението, а някой друг?
Карлтън се върна в кухнята и седна пред купчината записки с нова чаша кафе. Мислите му отново се объркаха. Ако не беше разузнавателна организация, решила да извади от строя неговата група, защото е навлязла в територията й, не му оставаха много варианти.
Карлтън и хората му бяха провеждали операции само срещу врагове на САЩ. Повечето бяха ислямски терористи. Не му се вярваше, че някъде съществува толкова влиятелна мюсюлманска групировка, която не само е разкрила „Карлтън Груп“, но и е убедила САЩ да я унищожат. Пропускаше ли някое парченце от мозайката?
Организацията му наскоро бе изтрила от лицето на земята два големи терористични кръга — единия в Европа, а другия в САЩ — но едва след като терористите бяха успели да убият десетки американци в кървави атентати.
Носеха се слухове обаче, че атаките са само предвестници на далеч по-ожесточена вълна. Някой я бе оприличил със спокоен залив, в който се надига цунами.
Хората на Карлтън бяха разбрали, че атаките са част от по-грандиозен план, наречен „Всеобхватна война“. Възнамеряваха да сломят Америка със самоубийствени и снайперистки атентати, а след това с още по-мащабни операции, които да всеят такъв хаос в страната, че американците да умоляват за ред и охотно да се лишат от повечето, а дори и от всичките си права.
Мъжът, дирижирал нападенията, бе заловен и разпитан, а съзаклятниците му — осъдени. Мислеха, че туморът е отстранен изцяло. Ами ако не беше? Дали случващото се сега не беше някакво възмездие? Възможно ли беше да са пропуснали някой от съучастниците?
Карлтън се съмняваше. Дясната ръка на стратега на операцията, човекът, който ръководеше изпълнителите на атаките, бе подложен на обстоен разпит. Беше се пречупил и беше издал всичко до най-дребната подробност. Карлтън знаеше от опит колко погрешно е да изключва с лека ръка възможностите, но усещаше, че още не е открил правилния отговор.
И тук стигаше до последната си теория, несъмнено най-спорната — някъде, незнайно къде, крояха план, а „Карлтън Груп“ го застрашаваше.