Съзнанието му някак си отказваше да приеме тази версия. Предвид неограничените възможности на американското разузнаване и американските сили за сигурност му се струваше невероятно заговорниците да смятат организацията му за най-сериозната заплаха. Нещо обаче го тревожеше — лекотата, с която бяха набедили него и хората му за предатели, бяха изпратили по следите им наказателни отряди и го бяха включили в националните бюлетини за издирвани лица, подсказваше намеса от правителствените среди. А това означаваше само едно — че назрява преврат. Тази версия обясняваше и защо организацията му е сметната за заплаха.
Превратът вещаеше хаос. Заговорниците очевидно упражняваха влияние върху ФБР и ЦРУ и следователно лесно щяха да ги оплетат в бюрократичната мрежа, докато планът им се разгърне необратимо. При подобно стечение на обстоятелствата „Карлтън Груп“ несъмнено се оказваше неизвестната карта в тестето. Тя работеше извън закона и извършваше операции, невъзможни за други организации. С едно обаждане до Министерството на отбраната, а дори и без него, Карлтън можеше да задейства бързо и ефективно хората си, които биха се обърнали само срещу враг на САЩ.
Колкото повече обмисляше този сценарий, толкова по-правдоподобен му се струваше. Знаеше, че е възможен. Да се отнеме суверенитетът на САЩ бе крайната цел на последната конспирация, която бяха предотвратили. Най-общо — мнозина по света възприемаха Америка не като добра сила, а като препятствие, препъникамък, който трябва да бъде разбит и изтикан от пътя. Все още не разполагаше с всички парченца от мозайката, но останалите започваха да се наместват.
Работната му хипотеза — поне докато не събереше информация, която да я опровергае, — трябваше да бъде следната: нацията е изправена пред сериозна заплаха, координирана от правителствени среди, и със или без екип той е длъжен да разкрие заговорниците и да ги спре.
Този извод се бе оформял постепенно в съзнанието му и сега бе убеден, че е прав. Време беше да се замисли и да проведе собствена атака. Погледна си часовника с надеждата Томи Банкс да откликне на предизвикателството.
51
Мериленд
— Ха! Ха! Виждаш ли? — възкликна Мидълтън, след като прочете втори път имейла. — Казах ти, че Банкс е човекът, когото трябва да следим.
Шрьодер беше впечатлен:
— Как разбра, че Карлтън ще се свърже с него?
— Когато работиш дълго с информация, опознаваш хората — отвърна самодоволно Мидълтън.
— Имейлът е много завоалиран — каза младият мъж, почуквайки с показалец върху екрана. — Сигурен ли си, че Карлтън е авторът?
— Да. — Мидълтън го избута с лакът, улови мишката и с три натискания извади диаграма, проследяваща съобщенията, изпращани от и до виртуалната пощенска кутия. — Имейл адресът е в норвежкия Runbox.com, който хората смятат за непробиваем. Не е използван често, но погледни кореспонденцията — всички получатели са познати на Карлтън.
— Но съобщението до Банкс звучи безсмислено.
— Още много трябва да учиш. Карлтън уговаря среща. Има нещо за Банкс.
Шрьодер се изненада:
— За информацията на Каролайн ли мислиш, че става дума?
— Нямам никаква представа, но каквото и да има, ни трябва.
— Ами ако я има Харват? И той ли ни трябва?
Мидълтън вдигна длан, сякаш да го зашлеви, но се овладя. Чък Бремър отказваше да приеме, че тексаската операция се е провалила, но от отряда му нямаше ни вест, ни кост от дванайсет часа. Беше очевидно какво се е случило — крах. Три пъти Бремър изпраща хора да убият Харват и три пъти операциите се проваляха. Мидълтън направи Бремър на пух и прах и двамата едва не се сбиха в обезопасения му срещу подслушване кабинет в Пентагона.
Шрьодер обаче имаше донякъде право. Ами ако Карлтън наистина се бе свързал с Харват или разполагаше с информация за местонахождението му? И главното — възможно ли беше Карлтън да се е сдобил с информацията на Каролайн Ромеро и с посредничеството на Банкс да разгласи сведенията, за да изчисти името си?
И двата сценария бяха вероятни. Най-голямото предизвикателство за Мидълтън бе да разгадае как ще се срещнат Карлтън и Банкс. Кръвопролитията не бяха неговата стихия. Очевидно не бяха стихия и на Бремър. Незнайно как Харват бе успял да надуши от цял километър отрядите му. Налагаше се този път да използват вътрешни кадри.