— Ако Харват е замесен — отвърна Мидълтън, — аз ще се погрижа. Знаем ли къде е сега Банкс?
Шрьодер кимна и посочи мишката. Шефът му я пусна и той активира друга програма.
— Изглежда е в дома си.
— Добре. Ще изпратя екип от охраната ни да го следи. Наблюдавай с кого се свързва. Искам да ме уведомиш незабавно, щом Карлтън определи място и час за срещата.
Когато Мидълтън се върна в кабинета си, Мартин Винън, шефът на охраната му, вече го чакаше. Дори от другия край на стаята Мидълтън виждаше сините вени под бледата му, почти прозрачна кожа.
Той седна зад бюрото си и се усмихна насила на Винън. Не му хареса, че подчиненият му се е настанил в кабинета му, сякаш си е у дома.
Бледите устни на Винън се извиха в подобие на усмивка, която приличаше по-скоро на озъбване. Тя се стопи, щом Мидълтън посочи вратата, която нарочно бе оставил отворена, и нареди властно:
— Затвори я.
Шефът на охраната се включи в играта по премерване на силите, изгледа го мълчаливо и накрая стана и изпълни нареждането.
Мидълтън забеляза, че Винън не се подпря с ръце на стола, когато стана. Макар и прехвърлил петдесетте, шефът на охраната беше в изрядна форма.
Когато Винън седна отново, Мидълтън го попита:
— Ще се справиш ли, ако ти наредя да проследиш осемдесет и осем годишен старец, без да оплескаш положението?
— Не разбрах въпроса. Питаш ме ще успея ли да проследя старчето, или те интересува дали ще се оплескам?
Мидълтън се усмихна. Този път искрено, макар Винън да му бе напълно безразличен. На бледоликия мъж поне не му липсваше самоуважение.
— И двете.
— Какво по-точно искаш?
Мидълтън извади две папки и му ги подаде. Обясни му, че едната съдържа информация за Томас Банкс, а другата — за Рийд Карлтън. Винън ги запрелиства, докато Мидълтън му обясняваше подробностите.
Когато приключи, погледна шефа на охраната и попита:
— Как ще го запазим в тайна?
— Очевидно ще включим възможно най-малко хора.
— Очевидно. Колко?
Винън пресметна наум:
— Засега четирима. Двама в кола, за да го проследят, ако шофира, и още двама на една пресечка от дома му, ако се движи пеша.
— Не може ли хората в колата да го проследят и пеша?
— Ако обектът повърви известно време и се качи в автомобил, паркиран наблизо, или извика такси, екипът в колата трябва да потегли веднага.
На Мидълтън не му хареса намекът, че не разбира нищо от бизнеса на Винън.
— Добре. Два екипа. Но не повече. И искам да избереш благонадеждни хора.
Винън бе натрупал достатъчно опит да разтълкува какво има предвид Мидълтън под „благонадеждни“.
— Ще се погрижа — отвърна и смени темата: — Ако проследим Банкс до мястото на срещата с Карлтън, какво искаш да…
— Ако? — прекъсна го рязко Мидълтън.
— Когато Банкс и Карлтън се срещнат, къде искаш да ги разпитаме?
Въпросът не изискваше особен размисъл. Нямаше смисъл да изобретяват наново колелото.
— Още ли е на разположение мястото, което щяхте да използвате за Ромеро?
— Разчистихме оборудването, но имаме достъп.
— Тогава го използвайте. — Мидълтън стана, показвайки, че разговорът е приключил. — Ние ще събираме сведения и ще те уведомяваме своевременно.
Винън взе папките и се изправи:
— Последен въпрос.
— Да?
— Ако Скот Харват се появи, какво да правим?
Мидълтън не се замисли нито за миг. Челюстта му видимо изпъкна, когато процеди през стиснати зъби:
— Убийте го на място.
52
Вирджиния
Понеделник
„Хари П. Дейвис“ в Манасас беше малко летище на около петдесет километра от Вашингтон. Процедурата по приземяване и излитане беше улеснена и наблюдателните средства бяха по-скромни, отколкото в „Дълес“ и „Роналд Рейгън“. Майк Стрибър го използваше винаги, когато имаше делови срещи във Вашингтон. Появата на номера на самолета му — или опашния номер — в регистрите на летището нямаше да събуди подозрение.
Майк уреди да заредят с гориво пилатуса и отиде в „Херц“ да избере кола под наем. Огледа наличните автомобили, попълни документите на свое име и потегли с черен шевролет събърбън.
Взе Харват, Кейси и Роудс и паркира далеч от офиса на фирмата за коли под наем и сградата на летището за частни самолети, за да може Харват да смени регистрационните табели на събърбъна с табелите на друг черен шевролет от безлюдния паркинг на „Херц“. Мярката беше краткосрочна, но ако проверяха името на Майк в ПРОМИС, ТИП или друга база с лични данни, щяха да свържат табелите с отбелязаните в договора за наем, а не с онези, които всъщност бяха на превозното средство. Ако по някаква причина полицията провереше регистрацията, щеше да установи, че черният шевролет е собственост на „Херц“. Едва ли някой полицай щеше да си направи труда да свери дали номерата отговарят на превозното средство.