— Тогава накъде пътуваме, беглецо?
— Към Маями, после продължавам с кола надолу към островите. За колко време можем да стигнем там?
Лиз се загледа в тавана и пресметна набързо наум.
— За около три часа и половина, в зависимост от ветровете.
Рийс си погледна часовника.
— Май ще се наложи да преспим тук. Прекалено късно е, за да го правим сега. А и без това трябва да прегледам някои снимки и да измисля план. Тази пещера има ли си стая за гости?
Рано на следващата сутрин Лиз попълни летателен план и не продължиха към Слънчевия щат. Маршрутът им следваше белите пясъци на Мексиканския залив и забравените брегове на Биг Бенд, където полуостров Флорида се извиваше на юг към Карибско море. След като прелетяха над Сарасота, Райли продължи право на изток, над сякаш безкрайната шир на Евърглейдс.
Онова, което от земята приличаше на плътна стена от трева, от въздуха напомняше повече на стотици преплетени змии. Малки реки и потоци се виеха между участъци суха или полусуха земя, покрита с растителност. Пътуването по вода на това място изглеждаше почти невъзможно.
Пустошта, която беше много по-разнообразна, отколкото смятаха повечето хора, рязко контрастираше с гъсто населените брегове на Флорида, които привличаха туристи от цял свят. Вероятно цялата Южна Флорида беше изглеждала по този начин, преди да се появят хората с техните диги, за да превърнат морето от трева в бетонна джунгла. Когато ураганите идвали да си върнат първобитните мочурища, хората построявали по-високи насипи и копаели по-дълбоки канали, за да удържат напора на природата. Най-западните бариери на тази система от диги минаваха през щата като черта в пясъка между суровата естествена красота и модерната цивилизация. Отделни, сякаш изрязани с форма за бисквити селища се простираха на изток към Атлантика, а по подобната на мрежа асфалтова плетеница пъплеше оживен трафик.
Рийс остана в самолета, докато Лиз се регистрира при летищните власти и намери колата му, „Додж Рам“ от 2004 г. с ключ под килимчето. Тя се върна при самолета и вдигна палци към него.
— Колата е на място, както е обещал приятелят ти. Сигурен ли си, че не искаш да дойда да ти помогна?
— Не, Лиз, това шоу е мое. И без това вече рискува главата си повече, отколкото ми се иска.
— Да не би да си видял някой закачулен задник да реже главата ми в Ютюб? Не? Да бе, защото един тюлен, когото не бях виждала дотогава, рискува своята заради мен.
— Е, радвам се, че ти спасих задника, защото тази седмица определено имах нужда от теб.
— Върви, направи каквото трябва и се обади, ако имаш нужда от скоростно изнасяне. Тук е пълно с летища — Маратон, Кий Ларго, Таверние. Има дори една частна писта на Съмърланд Кий, на която може би ще ми позволят да кацна. Просто се обади и ще съм на линия.
— Лиз, наистина не знам как да ти се отблагодаря. Ще се видим след няколко часа.
— Пази се, Рийс. Стискам палци.
Рийс запали двигателя, пусна климатика и потегли по водещите на юг улици на Маями. Съществуваха две Маями — онова, което виждат туристите, с ярко осветените небостъргачи, архитектура ар деко и бели плажове, и това. Голяма част от населението на Маями се състои от американци първо или второ поколение, имигранти от Третия свят, латиноамериканци и жители на Карибите, намерили убежище и опитващи се да се възползват от възможностите, предлагани от разрастващата се икономика на Флорида. Предсказуемите резултати от това масово преселение бяха цели предградия и квартали, които сякаш бяха взети направо от Хавана, Богота или Порт о Пренс — места, където на всяка врата и прозорец има железни решетки, рядко се чува английска реч и от време на време в нечий заден двор може да се видят кокошки, прасета и дори крави. Като тюлен новобранец Рийс беше участвал в операции за разбиване на канали за контрабанда на дрога в Южна Америка преди 11 септември и гледките и звуците в тези квартали го връщаха към онези по-невинни времена. Той продължи на юг и запад към магистрала Палмето и се включи в агресивния трафик, който спокойно можеше да съперничи на трафика в Ел Ей.
Засмя се, когато си помисли за едно пътуване до Маями преди няколко години, когато той и неколцина негови колеги демонстрираха атака срещу затвор, който трябваше да бъде разрушен. Отрядът се промъкна на брега и заложи експлозиви, за да си пробие път през дебелите бетонни стени на изправителния комплекс. Когато експлозивите се взривиха, жителите на близкия квартал решили, че провеждат полицейска операция срещу тях, и започнали да изхвърлят наркотици в тоалетните. Едновременното пускане на водата на стотици тоалетни беше претоварило инфраструктурата и били нужни часове, преди водното налягане да се възстанови. Онази нощ тюлените вероятно бяха ликвидирали неволно повече дрога, отколкото местната полиция успяваше да залови за месец.