Рийс се спусна във водата и бутна военния юрисконсулт към покрития с растителност бряг. Хауард се препъваше непрекъснато в оголените корени на мангровите дървета; сякаш му трябваше цяла вечност да стигне до твърдата земя на острова. Там падна на колене пред една палма и започна да се моли на висок глас. Рийс изгледа с отвращение мъжа, който търсеше помощ от Бог, след като беше обрекъл най-безсърдечно на преждевременна смърт толкова много добри хора. Шапката на Хауард беше паднала някъде и Рийс се опита да го сграбчи за оредяващата коса, но не успя заради късата военна прическа. При втория опит сграбчи ужасения юрист за гърлото и го вдигна, хванал в другата си ръка зловещо изглеждащ нож.
— Ставай, мамка ти! — изръмжа той, рязко вдигна капитана на крака и го тикна с гръб към дървото. — Искам да знаеш какво се случва с теб. Ти си предател, страхливец и позор за униформата, която носиш. Поднесе шейсет и осем добри мъже на врага на шибан сребърен поднос, за да можеш да се издигнеш покрай онова лайняно подобие на адмирал. Ти си най-долната отрепка, съществувала някога. Погледни ме! Гледай ме, когато ти говоря, шибаняк такъв! — Точно както врагът му се беше забравил в стремежа си към власт, Рийс беше изгубил контрол и се бе отдал на първобитната жажда за мъст. Всички емоции от последните няколко седмици излязоха на повърхността, докато стоеше пред юриста, допринесъл за смъртта на хората му на другия край на света.
— Не знам за какво говориш, Рийс. Аз съм само юрисконсулт. Нямам представа какво имаш предвид — със затворени очи занарежда Хауард. По насиненото му лице продължаваше да тече кръв.
Отричането му преля чашата на търпението. Време беше Хауард да умре. Рийс замахна с острия си като бръснач нож карамбит „Халф-Фейс“, разряза коремната му стена и вътрешностите на юриста се изсипаха на меката почва.
Хауард нададе животински писък и посегна към червата си, като се мъчеше отчаяно да ги напъха обратно през зейналия разрез. Раната кървеше изненадващо малко.
— Боже мой, боже мой… — бяха единствените думи, които можеше да изрече в агонията си, но те останаха нечути.
Рийс не показа капка милост. Пусна карамбита на земята и извади бойния нож от колана си. С жестока прецизност сръчно набоде червата с върха, като внимаваше да не ги пререже, след което заби ножа в мекия ствол на дървото, привързвайки юрисконсулта към него със собствените му вътрешности.
— Върви — нареди той със спокоен глас, който рязко контрастираше с яростните крясъци, които беше надавал секунди по-рано. — Върви около дървото или ще изкормя децата ти пред очите ти.
Ленард Хауард се запрепъва шокиран и започна бавно да обикаля около дървото, като се увиваше все повече и повече около него. Накрая рухна на земята с гръб към ствола и се разтресе в ридания.
— Моля те, Рийс, не ме оставяй тук — изпъшка той. — Ще ти кажа всичко, което ти трябва.
— Там е работата, Хауард — отвърна Рийс и се наведе към него. — Аз вече знам всичко, което ми трябва. И сега ще те гледам как умираш.
— Аз… не исках… да…
— Какво не си искал? Да убиеш хората ми? Да убиеш жена ми, дъщеря ми… сина ми? Не минава, Хауард. Ама никак. Не се безпокой, няма да умреш напразно. Смъртта ти ще бъде съобщение за онези, които са останали от бандата ви. Ако си късметлия, ще изпаднеш в шок преди плъховете да започнат да те ядат жив.
Загледан нагоре към убиеца си, Хауард си спомни начина, по който го беше изгледал Рийс в кабинета на адмирала през онзи ден, който сега му изглеждаше толкова далечен. Мъртвешки. Рийс се взираше в пустите очи на мъртвеца в краката си. Зеещата дупка в корема му щеше да осигури истинско пиршество за създанията в мочурището. Вонята от червата атакуваше ноздрите му. Вътрешностите на Хауард вече привличаха мухи и комари. Гарваните щяха да ги последват, както и раците. Несъмнено някъде наоколо имаше и алигатор. Юрисконсултът сигурно щеше да издържи няколко часа, докато джунглата бавно го изяжда, стига сърцето му да не откажеше преди това. Щяха да минат поне два дни преди някой да открие останките от тялото му и това щеше да даде на Рийс достатъчно време да се подготви за финалните етапи на плана си.
Рийс избърса карамбита в подгизналия крачол на Хауард и бързо закрачи към лодката. Бойният нож на тюлените, приковаващ Хауард към дървото, не оставяше място за съмнение за самоличността на екзекутора на юриста.
Рийс не се замисли какво го беше обладало, за да извърши подобно жестоко деяние, но понеже беше познавач на военното дело, решението идваше някъде от дълбините на подсъзнанието му. Инките бяха измислили тази ужасна екзекуция преди векове, за да отправят послание на враговете си. Някои северноамерикански племена, сред които шоуните, също го бяха прилагали. Сендеро Луминосо в Перу също го бяха възприели през 80-те години като брутално ефективен метод за спечелване на умовете на местните и за да убедят правителството да не бъде прекалено ефективно в опитите си да ги унищожи. Но докато коренните племена и модерните терористични групировки го използваха, за да всеят страх в душите на противниците си, Рийс беше прибягнал до него като акт на човек, заслепен от ярост.