Искаше онези, които преследва, да не смеят да мигнат и да се питат дали и тях ги очаква същата участ.
60.
Обратното пътуване беше вбесяващо. Единствената артерия, която минаваше през островите, беше задръстена от туристи, местни жители и рибари, теглещи лодки към различни места на север. За човек, който току-що беше взривил кабинета на адмирал, застрелял федерален агент в леглото му, обезглавил терорист и оставил изкормен човек да умира в мангрово тресавище, непрекъснатото спиране и потегляне беше влудяващо.
Рийс беше труден за разпознаване с шапката, слънчевите очила и брадата, но една проверка на шофьорската му книжка щеше да е достатъчна да накара всички органи на реда да се втурнат към него. Дори най-обикновено спиране по пътя най-вероятно щеше да сложи край на мисията му. Затова Рийс внимаваше да не превишава разрешената скорост, когато трафикът намаляваше достатъчно, и старателно даваше мигачи като тийнейджър по време на изпит за правоуправление. Северно от Кий Ларго трафикът донякъде оредя и потокът коли на север към Маями леко го успокои.
Когато стигна южния край на предградията на Маями, Рийс се напрегна. Агресивни шофьори непрекъснато сменяха платната и го засичаха и с пет километра в час над разрешеното Рийс имаше чувството, че кара трактор във ферма. Той леко настъпи газта, за да не изостава от потока, но остана в дясното платно. Погледна картата в скута си и се приготви да се прехвърли на магистрала Палмето, за да се върне на летището. Докато излизаше на пътя, който водеше към шосе 826, изведнъж беше засечен от оранжева „Хонда Сивик“, излязла сякаш от поредицата „Бързи и яростни“. Рийс наби спирачки, за да избегне сблъсъка с малката кола, и чу писък на гуми, последван от хрущене на метал и пластмаса. Главата му рязко отлетя назад към облегалката, когато инерцията от сблъсъка отзад засили пикапа му напред.
„Мамка му!“ Ударът беше силен, но на Рийс му нямаше нищо. „Не мога да повярвам, че всичко може да се оплеска заради една огъната броня. Мисли, Рийс. Гледай да се измъкнеш от положението.“
Рийс погледна в страничното огледало. Някакъв отвратително тлъст мъж горе-долу на неговата възраст слезе от високия си „Форд Екскържън“ и тръгна право към вратата на Рийс с цялата бързина, на която беше способно туловището му. Рийс си пое дълбоко дъх, усмихна се пресилено и отвори вратата, за да го посрещне.
Мъжът беше на една ръка разстояние от него, когато краката на Рийс стъпиха на земята. Облечен в оранжево-зелените шорти на „Маями Хърикейнс“ и бял потник, който разкриваше сериозна инвестиция в татуировки, едрият мъж се държеше като мутра, чиито размери сякаш се дължаха на мускули, а не на тлъстина. Той тикна пръст в лицето на Рийс и наведе глава, за да го погледне над огледалните си очила. Лицето му беше зачервено от гняв, а когато се развика, от устата му се разлетя слюнка.
— Съсипа ми колата, gringo maricón!
Рийс шеговито вдигна ръце, сякаш се предава.
— Съжалявам, човече. Онзи тип ме засече и трябваше да набия спирачките, за да не го размажа. Сигурен съм, че можем да се разберем, имам добра застраховка.
„Нямам представа на чие име е регистрирана колата и дали изобщо има застраховка. И дали Автомобилната асоциация няма да ме погне като терорист?“
Инцидентът беше предизвикал задръстване. Зареваха клаксони и някои от по-нетърпеливите шофьори започнаха да пресичат забранените платна, за да излязат на магистралата. Дебелакът пристъпи още повече към Рийс, навлизайки в личното му пространство.
— Майната ѝ на застраховката ти, ще ми платиш още сега или ще ти гръмна шибания задник.
Рийс се съмняваше, че този тип носи пистолет в шортите си, но нищо чудно да имаше оръжие в колата.
— По-спокойно, приятел. Нека просто разменим координати и да си вървим по пътя. Не е нужно да чакаме ченгетата.
Някаква жена, вероятно съпруга или приятелка на дебелака, се подаде от предната седалка, като крещеше на испански и размахваше ръце. Каквото и да казваше, думите ѝ само разпалваха още повече гнева на мъжа. Жената непрекъснато сочеше пораженията и крещеше, докато Рийс се опитваше да успокои дебелака.