— Добре ли си?
Рийс въздъхна с облекчение.
— Вече съм по-добре. Благодаря за транспорта. Как се уреди с колела?
— Летищата почти винаги разполагат с коли, които можеш да ползваш. Изкарват толкова много пари, като ти продават горивото, че са готови на всичко, за да останеш доволен. Нима вече успя да съсипеш колата на приятеля си?
— И още как. Ще ти разкажа, когато излетим. Местните са ужасни шофьори.
— За двайсет и четири часа унищожи две чудесни возила. Хората ще започнат да отказват да ти заемат неща.
Продължиха на изток покрай железопътната линия и скоро стана очевидно, че се връщат по пътя, по който Рийс беше минал току-що.
— Не казвай нито дума, Рийс, никога през живота си не съм стъпвала тук.
— Нищо не съм казал, Лиз. Просто си върши работата.
Завиха наляво по Източно Осмо авеню и се озоваха в жилищна част от града. Рийс си помисли, че ако им се наложи да напуснат колата, преследването в този лабиринт от къщи, огради и малки дворове ще е трудно, освен ако ченгетата не докарат хеликоптер. Не пропусна да забележи малкия канал, който пресякоха — несъмнено прокаран когато са пресушавали района, за да го превърнат в обитаемо предградие. С приближаването на летището районът започна да става все по-промишлен. Пътят им минаваше през складове с товарни платформи, компании за строителни материали и автосервизи. Рийс беше сигурен, че една от престрелките в стария „Маями Вайс“ е била заснета тук.
— Има ли вече някакви новини за мен? — попита Рийс.
— Още не. А си мислех, че ще има. Все още твърдят, че атентатът срещу адмирала е или работа на терористи, или насилие на работното място, в зависимост от това кой канал следиш.
— Знаят. Достатъчно им е само да разпитат жената на Тедеско и парчетата ще се подредят. Сигурно обмислят плана си, преди да съобщят на медиите.
Докато Лиз караше на север към едно кръстовище, Рийс чу звука на самолет, приближаващ пистата. Светофарът светна жълто, докато приближаваха, и Лиз настъпи газта, за да не я хване червеното. Сякаш на забавен кадър светофарът над тях светна червено, а една полицейска кола в зелено и бяло, която беше спряла на кръстовището, зави надясно и набра скорост зад тях.
61.
— Ох, мамка му, Рийс. Съжалявам.
Полицейската кола ги следваше плътно в продължение на десет мъчителни секунди.
— Може пък да не ни спре? — с надежда каза Лиз.
Точно в този момент червените и сините светлини светнаха, а сирената се включи за миг и накара Лиз да подскочи в седалката си. Тя погледна огледалото, даде мигач и отби към тротоара.
— Не казвай нито дума, Рийс, и моля те, не го застрелвай — каза тя, спомняйки си за дядо си.
— Дадено.
Рийс се обърна напред, скри глока под бедрото си и сложи двете си ръце на коленете, така че да се виждат от пръв поглед. Лиз спря, свали бейзболната си шапка, бързо махна ластика на опашката си и разтърси глава, за да разпусне косата си. С дясната си ръка издърпа горнището си, за да покаже колкото се може повече деколте, и лепна на лицето си най-съблазнителната усмивка, на която беше способна.
Полицаят, който застана до прозореца, беше млад, в добра форма и латино, с грижливо изгладена униформа. Лиз си помисли, че би подхождал идеално в някоя испаноезична сапунена опера, което правеше нейното изпълнение много по-лесно. Тя свали слънчевите си очила, за да може той да погледне сините ѝ очи. Силният ѝ южняшки акцент стана още по-отчетлив, когато се обърна към полицая. Направо звучеше като героиня от „Отнесени от вихъра“.
— Много съжалявам, полицай. Светофарът се смени и просто не знаех какво да направя.
Въпреки сериозната ситуация Рийс едва не избухна в смях.
— Госпожо, мога ли да видя книжката ви, талона на колата и свидетелство за застраховка?
— Да, сър, разбира се.
Тя извади книжката си от малка чантичка на съседната седалка и отвори жабката за останалите документи. Когато забеляза как погледът на полицая се плъзга по стройното тяло на Лиз, вместо да следи ръцете ѝ за оръжие, Рийс се увери, че играта ѝ върши работа.
— Колата е взета под наем от летището, така че се надявам всичко да е тук.