— Не само с жена ви, капитане, но и с член на академична институция за продължаващи военни операции в Афганистан.
Рийс едва се сдържа да не завърти очи.
— Имате предвид доктор Ана Скот от Висшето военноморско училище и доктор Дейвид Елиът от „Джонс Хопкинс“ ли? Експерти в областта на бунтовнически движения и международни отношения?
— Какво сте искали да кажете с това подчертано изречение? — попита Стъбс, без да обръща внимание на въпроса на Рийс, и посочи част от разпечатката. — В него се казва: „Питам се дали тактическите цели изобщо поддържат националната ни стратегическа визия“.
— Точно това, което пише.
— Ами това? — отново попита агент Стъбс. — Е, аз ще ви го прочета. На девети април сте написали на Ан Скот, цитирам: „Днес не бих могъл да започна мисия за задържане на нарушител на пътното движение, ако разполагах само с толкова разузнавателна информация, с колкото разполагахме при нахлуването в Ирак“. Край на цитата.
— Виж, Стибс — започна Рийс, като нарочно изопачи името на разпитващия, — Ана Скот е моя много добра приятелка и един от водещите авторитети в света по бунтовнически движения и борба с тях. Прекарала е голяма част от живота си на терен, потопена в сложностите на революциите. За разлика от онези, които на практика определят политиката.
Стъбс посегна към рекордера и натисна копчето. Рийс моментално разбра какво предстои.
— Извън протокола, капитан Рийс, какви са отношенията ви с доктор Скот?
„Направо да не повярваш.“
— Строго професионални, Стибс. Би трябвало да го знаете от четенето на личните ми имейли.
— Ясно. — Стъбс отново натисна копчето на рекордера. — А като военноморски офицер на активна служба как ще обясните активното насърчаване на убийства?
— Какви ги говорите? — изуми се Рийс.
— През 2014 сте писали на доктор Дейвид Елиът и в капацитета си на офицер сте препоръчали насочени убийства като приложима и успешна правителствена политика, което е в нарушение с Единния кодекс на военното правосъдие.
Рийс изгледа поред двамата агенти пред себе си. Положението щеше да е едва ли не комично, ако не беше толкова сериозно.
През годините той беше водил много дискусии с експерти по различни въпроси на военното дело. Смяташе за свой дълг като офицер постоянно да изучава професията си, да не се поддава на групово мислене, да се съмнява в общоприетите мнения и да търси най-знаещите хора в дадена област, за да е сигурен, че ще бъде подготвен възможно най-добре за следващата мисия. Дължеше го на хората, които командваше. Дължеше го на семействата им, на мисията и на страната си.
— Повече няма да разговарям с идиоти. Мога ли да си вървя?
— Засега не правете планове за връщане у дома — каза Стъбс и се облегна назад, разкривайки добре заформеното си шкембе. — Ще ни отнеме време да се оправим с цялата тази каша. Официално сте разследван за подривна дейност, разкриване на важна информация и нарушаване на Член 13 — поведение, неподходящо за един офицер. — Стъбс изрече всичко това без никакви емоции, сякаш караше на автопилот.
Рийс бавно се изправи. Бриджър изглеждаше така, сякаш му се искаше да е навсякъде другаде, само не и тук. Стъбс върна имейлите в купчината листа. Докато ставаше, ръката на Рийс инстинктивно посегна към десния му хълбок, където винаги носеше деветмилиметровия си Р226. Нямаше как да не си помисли, че ако всичко това се развиваше преди сто и петдесет години, правителството щеше да търси да назначи двама нови федерални агенти.
4.
Д-р Литър О’Халоран излъчваше самоувереността на човек на върха на професията си. През седмиците след 11 септември 2001 бе предал ръководството на изключително успешния си гръбначен хирургически център на своя екип хирурзи и беше постъпил в армията, за да изпълни онова, което смяташе за свой дълг.
Като един от най-добрите гръбначни хирурзи в страната, Питър беше работил с всякакви хора, от професионални атлети в зенита на кариерите си до застаряващи политици, търсещи облекчение от постоянни невралгични болежки. Знаеше, че в тази битка ще има тежко ранени хора, и искаше да използва богатите си умения, за да ги запази живи. Бързо му беше дадено разрешително, с което да заобиколи възрастовите ограничения, и за най-голям ужас на жена си и децата си д-р Питър О’Халоран не след дълго стана подполковник О’Халоран от резерва и прекарваше повече време в униформа в Ирак и Афганистан, отколкото в гръбначната си клиника в Ла Хоя, Калифорния.
Бяха минали само два дни от засадата и последвалия разпит, но физически Рийс беше готов да напусне болницата. Бяха го помолили да се отбие при д-р О’Халоран, преди да си тръгне, и при изписването му дежурната главна сестра го отведе до кабинета на хирурга. О’Халоран го посрещна топло и го покани да седне. Обърна стола към десктоп компютъра си и отвори една папка, после завъртя монитора така, че Рийс да може да вижда. След това отвори изображение, което несъмнено беше от скенера на мозък. Картината веднага напомни на Рийс за черно-белите изображения от инфрачервените камери, които използваха на бойното поле, със сияещите бели силуети на черен фон. Докторът придвижи курсора на мишката върху едно бяло петно на снимката.