— Намали, Кларк — намусено нареди той. — Трябва да стигнем до целта живи и здрави.
Дронът, зает от Департамента за вътрешна сигурност, не откриваше никакви признаци на живот в планинската хижа. Много отдалечена от павираните пътища на Ню Хампшър, тя изглеждаше като идилично убежище — поне според картината, която гледаше Фред на малкия айпад в скута си.
Той намести автомата си „Хеклер и Кох 416“ и натисна копчето на радиостанцията си, закрепена за ремъците на бронежилетката му.
— Водач, намали — нареди той на първата кола от конвоя.
Всички носеха сивите абордажни екипи без средствата за плуване, за да не се набиват на очи като военни. Със сивите си униформи приличаха повече на специален полицейски отряд от някой голям град, отколкото на калени в битки тюлени. Единствената издаваща ги подробност беше, че каските им не отговаряха на сивите униформи и бронежилетките. Операторите се привързваха към маскировъчните си каски. Сега ги държаха в скутовете си, за да не предупреждават местните жители, че войната е дошла при тях.
— Какво? Да не би да одъртяваш, старши? — обади се един от най-новите членове на екипа от задната седалка на взетата под наем кола.
— Не, просто искам всички да пристигнем живи.
— Добър довод, старши — отвърна младокът.
— Хей, старши, защо просто не използват местната полиция да спипа онзи тип? Чух Смити да казва, че бил добър оператор и тъй нататък, но все пак той е тюлен единак — каза Кларк, използвайки леко унизителния термин, използван за онези тюлени и бойци от специалните части, които действат извън екипа си.
— Виж какво! — отвърна Фред с повече емоция, отколкото беше възнамерявал. — Той не е който и да било тюлен единак и знаеш, че мразя този термин. Той е оперативно интересно лице. Домашен терорист. Нашата мишена. Не искам да го подценявате, ясно?
— Разбрано, старши.
— Това се отнася за всички — каза Фред и отново включи радиостанцията си. — Слушайте, господа. Имаме един час. Недейте, повтарям, недейте да подценявате този човек.
— Разбрано — дойде отговорът от колата зад тях.
Фред се намести на мястото си. Взетите под наем коли щяха да ги откарат до отправната точка от другата страна на стръмната планина, зад хижата. От нея щяха да продължат в планината, за да наблюдават от по-високи позиции. След това щяха да приближат под прикритието на мрака и да задържат най-прочутия домашен терорист в Америка.
Рийс знаеше, че ще дойдат. Не знаеше колко или кога точно, но щяха да дойдат. Не отдели много време за чудене кого ли ще пратят. Частни изпълнители? Напълно възможно, като се имаха предвид ресурсите на заговора, в който се беше оказал замесен против волята си. Някой местен шериф? Рийс се надяваше, че няма да го направят. Отрядът за спасяване на заложници на ФБР? Възможно беше, тъй като те имаха правото да действат на американска територия. ■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■. Може би в зависимост от това колко отчаяна е станала Лорейн Хартли.
Който и да дойдеше за него, беше част от заговора. Целта им беше да му попречат да завърши мисията си, а това беше нещо, което Рийс не можеше да позволи.
Не се чувстваше задължен към никого. Единствената му цел беше да накара убийците на семейството му да си платят за стореното. Те му бяха отнели всичко. Сега беше негов ред да им го върне.
Когато дойдеха за него, последното парче от пъзела щеше да застане на мястото си. Рийс се молеше да греши, но още преди да чуе хеликоптера знаеше, че е прав.
Преследвачите му бяха инструменти на група заговорници, подчинили системата за собствена изгода. Властта и парите са могъщи мотиватори за онези, които нямат друга цел в живота освен собственото си облагодетелстване. Ако Рийс беше умрял в Афганистан, както бяха планирали, семейството му щеше да е все още живо, Хорн и приятелчетата му щяха да натрупат по-големи богатства, отколкото можеха да си представят повечето хора, адмирал Пилснър щеше да си е осигурил място в Съвета на началник-щабовете, а Лорейн Хартли щеше да е на път да стане президент. За тяхно всеобщо съжаление Рийс беше все още жив. И се беше заел да им отмъсти по начин, който щеше да изпрати всички тях преждевременно в гроба.
Той приближаваше края на пътя си и скоро щеше да отиде при жена си и дъщеря си. Само още няколко убийства и ако беше прав за приближаващата ударна група, щеше да има още едно име, което да се добави в списъка.
От високата си позиция Рийс имаше ясен изглед към пътя, водещ до отдалечената гола поляна, на която изглеждаше, че туристи оставят колите си. По това време на годината мястото беше пусто.