Рийс чу роторите на хеликоптера много преди да го види. Дори от това разстояние знаеше какво е. Хеликоптерът не го изненада, макар че трябваше да го задържат до началото на щурма. Изненада го броят хора, които бяха изпратили. Водещата кола се следваше от „Шевролет Тахо“ и два десетместни микробуса. Рийс ги гледаше как слизат от колите и се подреждат в широка формация. Тези не бяха туристи или бойскаути. А хора, изпратени да го убият. Странна сбирка от военни или паравоенни сили и частни изпълнители. Неколцина имаха вид на професионални войници, докато около други витаеше атмосфера на арогантност и увереност в собствената им неуязвимост. Двама дори запалиха цигари. Рийс преброи почти трийсет противници.
Време беше. Врагът не подозираше нищо и се беше събрал в зоната за убиване. Рийс вдигна безжичния детонатор, който предишния ден беше свързал с шест мини. Устройството беше обемисто и старо, но вършеше работа. Беше им заложил класическа Г-образна засада, придържайки се към старата военна максима „Стреми се към простота“. Картечницата Мк 48 беше до него, заедно с автомата му с прикрепен към него гранатомет М203 и два реактивни снаряда LAW.
Погледна отново групата, която се канеше да го убие, и натисна копчето за зареждане на детонатора. В тази игра живееш от меч и умираш от меч. Мъжете на 150 метра от и под него знаеха добре това. И сега беше техен ред да умрат от меч.
Нещо го накара да замръзне. Той изключи детонатора и взе бинокъла. Нещо в начина, по който се движеше един от мъжете долу, го накара да поспре за момент. Приличаше на водач, облечен в сива екипировка. Наболата брада и малко по-дългата руса коса го караха да прилича на частен изпълнител, но поведението му подсказваше нещо друго. Рийс фокусира бинокъла върху мъжа, който беше на секунди от това да се разлети на парчета.
„Мамка му, Фред, какво правиш там?“ — помисли си Рийс, загледан в стария си снайперистки партньор от школата. „Сред тях има и твои братя, Рийс. Преследват те, но не заслужават да умрат днес. Те нямат представа каква роля изпълняват в тази игра.“
Без да се замисли, Рийс пусна бинокъла, грабна автомата си и изчезна в храстите, оставяйки празна мишена, върху която да се чуди Фреди Стрейн.
Само един човек на света знаеше, че отива в хижата.
И сега Рийс разполагаше с последното име, което да добави в списъка.
66.
Статията на Кати Буранек излезе в един не толкова популярен, но легитимен новинарски сайт в 5:00 източно време. Другите мейнстрийм сайтове, публикуващи нейни неща, не биха докоснали материала ѝ от страх от реакцията на администрацията под форма на ограничаването им и данъчни проверки. Дръдж поде статията в 6:00 ч. и един час по-късно тя беше отразена във всички политически предавания. Любителите на консервативни теории приеха материала безрезервно. По обед за него се говореше и в радиопредаванията. Подобни истории се появяваха непрекъснато, но репутацията на Кати като на един от малкото останали истински разследващи журналисти придаде на статията ѝ солидна тежест.
Въпреки наличните улики тя не отправяше обвинения, а призоваваше читателите да се замислят. Какво е търсил каращият бентли политически посредник, тясно свързан със семейство Хартли, в кабинета на адмирала? Защо министърът на отбраната не споменава за близките си отношения с Тедеско по време на изявлението си? Защо един награждаван неведнъж тюлен с половин дузина мисии в чужбина изведнъж ще започне да избива свои командири? Кати разполагаше с официални изказвания на бивши командири, съратници и подчинени на Рийс. Всички те се съгласяваха, че той никога не би направил подобно нещо, като някои добавяха уговорката „без да има много основателна причина“. Освен това всички до един посочваха, че никога не би наранил жена си и дъщеря си. И защо министърът на отбраната отказваше да приеме алибито му, че се е намирал в медицинския център „Балбоа“, когато семейството му е било убито, както бяха направили следователите от полицията? Защо да се занимаваш с факти, когато можеш просто да правиш изявления, които медиите ще повтарят като папагали?
Кати повдигаше и въпроси за „Капстоун Капитал“ в качеството на клиент на Дж. Д. Хартли. Защо частна компания от Калифорния получава всяка година по 100 милиона от бюджета на съпругата му? Идеята да си министър и съпругът ти да лобира за теб не е ли корупционна в самата си същност? Тези въпроси, които двамата Хартли бяха избягвали успешно в миналото, сега бяха прекалено пикантни, за да останат подминати от медиите, и можеха сериозно да попарят шансовете ѝ тя да стане следващия президент.