С помощта на клещи Рийс извади куршума от един 5,56 мм патрон и изсипа барута на масата. Лиз гледаше като хипнотизирана и си мислеше, че може всеки момент да види как мъжът, който ѝ беше най-близък в този свят, отива в другия. Рийс сряза от веригата червени, зелени, жълти и сини коледни светлини една-единствена лампичка, нагря я на запалена свещ и я потопи във вода, за да отчупи върха ѝ. Лиз разбра, че това е особено деликатна част от процедурата, докато гледаше как Рийс пълни гилзата със сместа, поставя в нея счупената лампа и я закрепва с лепило. Изведнъж ѝ хрумна, че от елементите, свързвани с приятни преживявания и радостни моменти като Коледа и плувни басейни, Рийс приготвя смес, носеща смърт.
Когато приключи, Рийс се изправи и бавно отстъпи от масата. Изглеждаше уморен и изпълнен с облекчение.
— Мина добре — каза той. — Имаме си добрия стар „муджахидински бъркоч“. И дори сме все още живи.
— Чудесата никога няма да престанат — отвърна Лиз, която очевидно изпитваше не по-малко облекчение от него.
— Ще е нужна цялата нощ, докато уреевият нитрат по чаршафа изсъхне. Това е еквивалент на динамита и ще бъде основният експлозив. Нагревателната лампа би трябвало да ускори изсъхването. Опасната част отмина. Утре ще напълня тръбата с експлозива и ще сложа медната купа, ще наглася детонатора, който направих току-що, и ще прикрепя крушката към безжичния звънец. Не е зле за аматьор.
— Радвам се, че си още цял — отвърна Лиз.
— Аз също. Да си починем. Ще ни трябват сили за следващите няколко дни.
68.
Ню Йорк
Антъни Крейг не харесваше работата си. Е, не самата работа, а човека, когото трябваше да вози из Ню Йорк. Като чернокож младеж, израснал в Бруклин през 60-те и 70-те, той беше тръгнал по лош път. Така беше, докато баща му не си взе почивен ден от работата си като чистач в една инвестиционна банка на Уолстрийт (нещо, което Антъни не помнеше да е правил преди), за да го заведе на обяд. Но вместо да си вземат нещо за хапване, отидоха до наборния пункт на морските пехотинци на Чеймбърс стрийт.
Морската пехота преобърна коренно живота му. След преждевременната смърт на баща му от инфаркт Антъни напусна армията и се върна в Ню Йорк. Ожени се за жена, с която се запозна в църквата, и двамата отгледаха две деца, които в момента бяха в колеж с академични стипендии. Сега, вече над петдесетте, той се гордееше с живота, който беше създал за себе си. Но не и с човека, на когото беше шофьор.
Не че Дж. Д. Хартли се отнасяше зле с него — всъщност беше точно обратното. Въпреки че Хартли беше донжуан, повечето хора го харесваха. Той се намираше в етап от живота си, в който кръшкането се беше превърнало в част от личността му и дори в елемент от националната му идентичност. Беше влязъл в Конгреса като представител на Калифорния, въпреки че го бяха хващали неведнъж в компрометиращи ситуации, финансови и извънбрачни, но онова, което беше приемливо в щата, от който беше избран, не се харесваше особено на електората като цяло. След неуспешна надпревара за Белия дом той беше оставил жена си да излезе в светлините на прожекторите, докато тя градеше кариерата си, достигайки до поста министър на отбраната. Дж. Д. пък се посвети на собствената си консултантска фирма, на лобиране и на създаване на фондация, чиято мисия беше да даде компютри и образование на Третия свят. Това му позволяваше да присъства на мероприятия за набиране на средства, на които той беше звездата на вечерта, заобиколен от обожаващи го жени, които намираха палавото му поведение за изключително привлекателно.
Онова, което скандализираше Антъни, не беше стилът на живот или елитизмът на сегашния му работодател. А фактът, че Дж. Д. Хартли беше приел от първия ден, че тъй като е черен, Антъни по подразбиране е либерален демократ и поддържа политическите му нагласи. Антъни неведнъж беше виждал как либералните политики разочароват неговата общност и насърчават култура на дължащи ѝ се права, която според него беше причината за проблемите, а не решение. Така или иначе, Антъни беше религиозен човек и професионалист. Усмихваше се и говореше общи приказки, когато беше необходимо, винаги идваше навреме с пълен резервоар и винаги беше готов за път.