Днес шефът му го беше накарал да чака повече от обичайното. Антъни беше паркирал колата пред апартамента в Сохо, където Хартли беше прекарал нощта с най-новата си любовница, доста надарена агентка на недвижими имоти в началото на трийсетте. Явно беше извадил късмет, защото беше прекарал целия ден с нея в апартамента и накрая му се беше обадил в късния следобед да го вземе. Портиерът беше позволил на Антъни да паркира в товарната зона, където да изчака бившия конгресмен.
Антъни беше включил сателитното радио на канал за класическа музика и се наслаждаваше на вечерта в Манхатън. Обичаше бързото темпо на Ню Йорк и никога не би помислил да работи някъде другаде. Жизнеността на хората по тротоарите, постоянният поток автомобили и великолепието на сградите никога не му омръзваха. Това беше неговият град.
Меланхолията на „Im Abendrot“ на Рихард Щраус изпълни купето на джипа. Антъни обичаше класическата музика почти толкова, колкото и Ню Йорк. Съчетаването на двете беше великолепно. Фактът, че произведението беше написано със спокойното приемане на смъртта като вдъхновение, изглеждаше в остър контраст с живота наоколо в ранната вечер.
Портиерът му махна с ръка, за да го предупреди, че конгресмен Хартли слиза. Антъни отвори тежката бронирана врата, слезе от колата и застана до дясната задна, докато Хартли излизаше с пружинираща крачка от сградата.
— Добър вечер, Антъни — каза той с уверена усмивка, пълна с великолепни бели зъби, докато приближаваше колата с безупречния си тъмносин костюм и яркожълта вратовръзка. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но дългът зовеше.
— Добър вечер, конгресмен — отвърна Антъни, докато отваряше вратата за работодателя си. Затвори след него и понечи да заобиколи колата, за да се върне на мястото си.
Черният микробус едва не го блъсна.
— Леле! — изненадано възкликна Антъни, докато възстановяваше равновесието си. — Хей! — извика той на шофьора на микробуса.
Черният „Спринтър“ спря непосредствено до джипа на конгресмена — толкова близко, че счупи лявото му странично огледало.
„Тези момчета от доставките са луди“ — помисли си Антъни, докато вдигаше невярващо ръце, сякаш искаше да каже: „И сега какво правим?“.
Докато вървеше към предната страна на джипа, успя да разгледа добре шофьора на микробуса. С брадата и рошавата си коса той приличаше по-скоро на планинар, отколкото на шофьор доставчик. Едва когато мъжът се изсули от седалката и тръгна напред и успоредно на заклещения джип, Антъни разбра, че не е никакъв шофьор.
Времето сякаш забави хода си, когато Антъни погледна през предното стъкло и видя как Хартли чете вестника си, без да обръща внимание на суматохата отвън. Насочи вниманието си обратно към шофьора на микробуса и забеляза нещо малко и бяло в лявата му ръка. Мъжът като че ли не гледаше към Хартли и джипа, а към хората на тротоара. Едва тогава Антъни осъзна какво става. Трябваше да изкара Хартли от колата. Това беше последната му мисъл, преди от микробуса да изригне звук, какъвто не беше чувал от основното си обучение като морски пехотинец преди трийсет и пет години. Огън, оглушителен гръм и ударна вълна, която не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал някога, и която мина през тялото му и изкара въздуха от дробовете му. Джипът на конгресмена отлетя странично на тротоара, а фасадата на жилищната сграда пое удара, който според Антъни едва не я събори. Опулен, той се взираше в мирните допреди малко улици, превърнали се изведнъж във военна зона. Когато се обърна към брадатия, видя само обезумял трафик и хаос.
69.
Рийс зави на ъгъла и се затича, смесвайки се с човешкото множество, което отчаяно се опитваше да избяга от мястото на експлозията. Нямаше как да не си помисли за подобните картини от телевизионния екран отпреди шестнайсет години, които бяха пратили него и братята му по оръжие в далечни краища на света в търсене на виновниците. „Импровизирай, Рийс.“ Видя възможност и реагира моментално — грабна широкополата шапка от главата на някакъв ортодоксален евреин, който тичаше пред него. Мъжът моментално се обърна наляво да вземе свещената си шапка, но Рийс се промуши от дясната му страна и продължи напред. Приличащата на стадо овце тълпа усети липсата на опасност и забави крачка, когато човешкото любопитство започна да се завръща. За огромен шок на Рийс хората започнаха да вадят телефоните си и да проверяват новинарски сайтове, да снимат и дори да пишат в социалните медии, за да се погрижат, че никой няма да пропусне този момент на споделен живот.
Да те хванат въоръжен в Ню Йорк беше недопустимо. Колкото и да обичаше своя „Глок 19“ заради неговата надеждност и издръжливост, пистолетът беше твърде голям, за да го скрие от опитно око. Ако някой бдителен полицай забележеше, че носи скрито оръжие, това щеше тутакси да сложи край на мисията му. На Рийс нямаше да му е лесно да излезе от положението с приказки, а евентуална престрелка с ченгета определено не беше добра идея. Все пак на този етап нямаше начин да дойде невъоръжен и затова беше направил компромис между огневата мощ и размерите. „Глок 43“ беше компактна версия на по-големия австрийски пистолет, използващ същите 9 мм патрони. Оръжието на Рийс беше допълнително преправено от „Зев Текнолъджис“ в Окснард, Калифорния, и той можеше да стреля с него почти толкова добре, колкото и с по-големия. С малкия, но мощен пистолет можеше да се защити и потенциално да се измъкне, ако стане абсолютно необходимо. Рийс отчаяно се надяваше, че няма да му се наложи да го използва.