Премина в тръс и се премести към края на тълпата. С бърза крачка зави на север по една тясна улица и нахлупи шапката. Без да спира, свали раницата си, извади от нея черен вълнен пуловер и го облече. Маскировката и брадата му нямаше да издържат на внимателен поглед, но можеха да свършат работа за момента.
Уличката го отведе на друга улица, вървяща от изток на запад. Рийс зави надясно и започна да се оглежда за такси. От години не беше идвал в Ню Йорк и му трябваха няколко опита, докато декодира значението на светлините на покривите на такситата. Накрая забеляза празна кола и слезе на улицата, за да ѝ препречи пътя. Шофьорът спря и Рийс бързо се качи.
— Бруклин, „Бест Бай“ на Белт Паркуей — каза с най-добрия източноевропейски акцент, на който беше способен, без да е сигурен дали говорът му може да има нещо общо с маскировката.
Обичайно лошият трафик на Манхатън се превърна в почти тотално задръстване, когато новината за експлозията се разпространи из района. Плъзнаха какви ли не спекулации, полуистини и откровени лъжи, паниката се разпространяваше като горски пожар под силен вятър. Онова, което трябваше да е кратко пътуване, се превърна в мъчително пълзене. Шофьорът, който, изглежда, беше от някое място в Централна Африка, усили звука на радиото, за да слуша извънредните новини. Рийс се напрегна в очакване на описанието на атентатора и наведе глава, сякаш се молеше. Хрумна му, че точно сега е уместно да помоли онзи горе за помощ. „Моля те, Господи, искам от теб само да бдиш над семейството ми. Позволи ми да отмъстя за смъртта им.“
Според първоначалните разкази на очевидците извършителят приличал на човек от Близкия изток. Високият американец със скандинавски произход, облечен като евреин от Източна Европа, едва не се разсмя на описанието. „Може би Хартли все пак е права за ксенофобията ни.“
Докато преминаваха в Бруклин, Рийс бръкна в джоба на джинсите си за последния предплатен телефон. Той беше тип „мида“, без цяла клавиатура, така че му отне повече време от нормалното да напише съобщението.
вземи ме от мама след 30
По това време на годината се стъмваше бързо и когато таксито стигна до търговския район край Кони Айланд, нощта вече беше паднала. Рийс плати солената сметка в брой и остави 20 процента бакшиш — достатъчно да не бъде запомнен като някой, който е стипца, но не толкова много, че да изпъква сред останалите клиенти. Сигурно щеше да е твърде късно, когато някой успее да проследи шофьора, но нямаше смисъл да поема ненужни рискове. Другата страна винаги можеше да изкара късмет. Рийс слезе от таксито в мразовитата вечер; температурата беше паднала под десет градуса и започваше да вали. „Чудесно.“ Рийс остана за момент на място и се престори, че използва телефона си, докато таксито отпраши в търсенето на следващия бакшиш.
Рийс тръгна на юг покрай някакъв хотел, склад за продажба на едро и автосалон на „Мерцедес“. Докато минаваше през един сравнително тъмен участък между светлините на два магазина, свали зле пасващата му шапка от главата си и я запрати като фризби в бурените. Извади от раницата си опърпана шапка с козирка от един от старите си взводове и я нахлупи ниско над очите си. Означенията щяха да са безсмислени за всички с изключение на неколцина, повечето от които бяха мъртви. „Ще се видим скоро, момчета.“
Зави надясно по Четирийсет и първа и тръгна към водата. Летищата и гарите бяха пълни с ченгета, наблюдателни камери и сложен софтуер за следене на пътниците. Яхтклубовете обаче бяха онова, което Чърчил би нарекъл „слабините“ на транзита, с минимални мерки за сигурност и наблюдение — ако изобщо имаше такива. Яхтклуб „Марин Бейсин“ трябваше да затваря в 17:00 и служителите бяха прекалено погълнати от ритуалите в края на работния ден, за да забележат как една самотна фигура минава през портала в дъжделивия сумрак. Рийс забеляза сигналните светлини на превоза си недалеч от края на дългия кей. Вещо управлявана, лодката приближи кея, като водачът контролираше двигателите така, че съдът да не се удари в бетонните стълбове в неспокойните води. С добре овладяна грация Рийс прекрачи от ръба на кея и се озова на палубата. Водачът сякаш не го забеляза, докато набираше скорост навътре в морето.