— Двама от хората ви дойдоха тук ранени. Положихме всички усилия да ги спасим, но раните им бяха твърде тежки. По време на първоначалния им преглед използвахме скенер, за да определим размерите на мозъчните им травми, и наред със значителните количества шрапнел открихме това. Снимката е на мозъка на старшина Моралес. Виждате ли това? — Той посочи бялото петно. — Това е аномално образувание, което няма връзка с раните. Патологът, извършил аутопсията, смята, че става въпрос за олигодендроглиома, рядък вид злокачествен мозъчен тумор. Лабораторията ще потвърди или отхвърли подозрението му, но той си разбира от работата и на базата на снимките аз съм съгласен с преценката му.
Докторът щракна с мишката и отвори второ изображение.
— Това е мозъкът на лейтенант Причард. Както виждате, той има малко по-малък, но подобен тумор. Двамата с патолога смятаме, че е от същия тип. — На екрана се появи трето изображение. — А това е вашият мозък, Джеймс. Вярно, нямаме начин да знаем със сигурност, но образуванието в мозъка ви изглежда подобно по размери и форма на тези на хората ви. Ако бяхме в Щатите, щях да ви подложа на биопсия, но тук не можем да направим това.
Устата на Рийс пресъхна и той изведнъж изпита неудържимо желание да бъде с жена си и дъщеря си.
— Не искам да се паникьосвате, Джеймс. Това може да е какво ли не и злокачественият тумор е само една от възможностите.
— Какво? — заекна Рийс. — Как… колко рядко се среща това, докторе? Вижда ми се безумно, че трима души на наша възраст могат да имат мозъчни тумори.
— Изключително рядко, Джеймс. Честотата на този вид тумор е приблизително 0,3 на сто хиляди. Иначе казано, около два процента от всички мозъчни тумори са от този тип. Да приемем, че вашият случай е нещо различно, тъй като не можем да го потвърдим тук. Но двама души от един и същи екип и на възраст под трийсет години да имат един и същи вид тумор… — О’Халоран поклати глава. — Вероятността е нищожна. Случайно да сте били излагани с хората си на някакви химически или биологични агенти? Да сте били в ядрен обект или нещо подобно?
— Доколкото ми е известно, не. Вярно, когато за първи път нахлухме в Ирак, имаше куп страхове за химически и биологични оръжия, но по онова време Причард сигурно е бил в гимназията. И доколкото знам, те си останаха само това — страхове. Един отряд беше поразен с някакъв газ като иприт, но много далече от мястото, където бях аз. Откакто тези две момчета бяха с мен, не се е случвало нищо необичайно.
— Хм. Е, помислете си добре и ми кажете, ако се сетите нещо. Това е изключително необичайно. Както казах, тук не можем да направим нищо повече, но когато се върнете в Щатите, трябва да се прегледате за всеки случай. Аз почти приключих със срока си тук. Годината беше дълга, но в началото на следващия месец ще бъда в клиниката си в Калифорния. Искам да дойдете в Ла Хоя. Имам колеги, които се занимават с изучаване на мозъка и биха искали да ви видят. Да ви се е случвало да виждате размазано или нещо подобно?
— Не, сър — излъга Рийс, на когото му трябваше време да помисли.
— Ами старшина Моралес или лейтенант Причард? Някой от хората ви да се е оплаквал от необичайни главоболия?
— Не, но това не би било необичайно. Хората ни нямат навика да се оплакват от подобни неща. Защото си мислят, че това би ги извадило от бойните отряди.
— Разбирам — замислено каза докторът. — Съжалявам за хората ви. Зная, че вероятно думите ми не означават много, но наистина съжалявам. Приберете се жив и здрав у дома, прегърнете семейството си, погребете хората си и си запишете час в кабинета ми, когато се върна. Пазете се, Джеймс.
Рийс излезе от болницата като човек, понесен от течението. Всъщност беше вече отнесен, зает с мисли за семействата на синове, съпрузи и бащи, чиито тела или онова, което е останало от тях, се слагат в чували и покрити с флагове ковчези за последното им пътуване до дома.
5.
Военноморско командване на специалните операции