Откриването на Стив Хорн не се беше оказало особено сложна задача. Онова, което наклони везните към морската утопия на Ню Йорк, дойде от Лиз, която беше задействала контактите си в авиационната общност. Един ден след като опитът за премахване на Рийс в Ню Хампшър беше ударил на камък един „Гълфстрийм“ IV, собственост на „Капстоун Капитал“, беше кацнал на летище „Франсис С. Габрески“ в Уестхамптън Бийч, Ню Йорк, където беше останал в готовност. Благодарение на познанията си и връзките си в бранша Лиз беше открила, че през същия ден Хорн е наел „Юрокоптър“ AS350 за седемдесеткилометровото разстояние от Уестхамптън до Фишърс, тъй като пистата на острова не беше достатъчно дълга, за да може на нея да кацне самолет като „Гълфстрийм“. Така че всички улики сочеха към Фишърс.
Рейф гледаше как бившият му боен другар нагласява последните части от екипировката, взета от клетката му в Коронадо. Рийс беше облечен в черен неопрен. Частите от лицето и врата му, които не бяха покрити от брадата, бяха боядисани в черно и зелено, а на гърдите му беше закрепен дихателен апарат LAR V. Автоматът му беше прибран в непромокаема торба, за да е сигурно, че ще работи, когато излезе на брега. Друга торба с клапан за баласт съдържаше ремъците с пълнители и друго наземно оборудване. Към водолазния му колан беше закрепена „щурмова дъска“. В парчето пластмаса с размерите на малък лаптоп беше вграден издръжлив компас, часовник с хронометър и малък уред за измерване на дълбочината, осветявани от слаба флуоресцентна светлина. Тези инструменти щяха да му позволят да стигне до целта си, без да го забележат.
След като се увери, че е готов, Рийс се обърна към приятеля си и протегна ръка. Рейф не реагира веднага, но накрая я стисна силно.
— Благодаря — каза Рийс през шума на пороя по-искрено, отколкото беше казвал каквото и да било през живота си.
— Всичко необходимо е на място. Потвърдено е.
— Благодаря — повтори Рийс.
— Бях ти длъжник — отвърна Рейф, явно наблягайки върху миналото време.
Рийс се усмихна сдържано, отиде при подветрения край на лодката, сложи си маската, лапна мундщука и започна серията кратки вдишвания и дълги издишвания, за да прочисти тялото си от въглеродния двуокис, преди да пусне чист кислород в дихателя. След няколко минути беше готов.
— Хей, Рийс? С това сме квит — твърдо каза Рейф.
Рийс кимна и се потопи в тъмните води на Атлантика.
71.
През последните петнайсет години Дж. Д. и Лорейн Хартли наемаха дома на Фишърс Айланд чрез куха компания, свързана със семейната им фондация. Имението им осигуряваше анонимността, от която имаха нужда понякога, както и доста добро средство за данъчни облекчения. Намираше се недалеч от прекрасен плаж с изглед към Ню Лондон, Кънектикът. Нямаше по-добро нещо от това да живееш добродетелно и да помагаш на онеправданите по света. Къщата не беше чак толкова пищна като домовете на фамилии като Рокфелер и Дюпон, но пък не можеше да се нарече и барака. Въпреки живописното ѝ местоположение Хартли бяха хвърлили око на друг имот в източния край на острова, по-близо до игрището за голф.
Изсечено в отвесната скала стълбище водеше до перфектно поддържана поляна, над която се издигаше къща в характерния за Нова Англия стил, излязла сякаш от постер на „Къриър енд Айвс“. Дж. Д. беше прекарал тук доста време през годините след преждевременното си излизане от политиката. За него това беше идеалното място, на което да скрие похожденията си от зорките очи на папараците, както и на жена си, която се беше оказала много по-добра в политическата игра, отколкото беше съпругът ѝ нехранимайко.
Тази вечер съпругът нехранимайко липсваше от картината на класическото съвършенство на Източното крайбрежие. Тялото му беше открито в брониран джип „Шевролет“ пред жилищна сграда в Сохо, в която живееше блондинка, повече от два пъти по-млада от него. За потвърждаването на самоличността на конгресмена бяха нужни няколко часа, поради факта че от него не беше останало много, след като е бил изкормен от парче нажежена мед, превърнала бронираната кола и тялото му в пъкъл от стопена стомана, стъкло, плът и кост.
— Как го е намерил кучият син, мамка му? — попита Лорейн Хартли, отправяйки въпроса колкото към себе си, толкова и към добре облечения Стив Хорн, който седеше до нея. На самата нея не ѝ беше лесно да открие съпруга си. Фактът, че Рийс беше успял да го направи с такава лекота, я ядосваше още повече. Тя забеляза спокойното, овладяно поведение на мъжа до себе си. Той започваше да я дразни с начина, по който успяваше да запазва стил и самообладание дори в положение като това.