Разкопча дихателя си, напълни го с вода и го остави да потъне. След това закрепи плавниците за водолазния колан и ги пусна на дъното на океана, преди да продължи под дока към скалистия бряг. Нямаше връщане назад. Дъждът и вятърът заглушиха шума, който направи, докато вадеше автомата от торбата и бързо се преобличаше в камуфлажното си облекло. Нахлузи през главата си ремъците с пълнителите и закачи кобура на пистолета за колана. Накрая си сложи каската с уреда за нощно виждане, огледа напред и тръгна към стълбите.
След като ги качи, продължи на североизток и стигна до малка поляна, където клекна, за да се ослуша и огледа. Времето работеше в негова полза, като скриваше придвижването му и държеше цивилизованите хора вътре, където беше сухо и топло. Погледна джипиеса, който винаги държеше закрепен за приклада на автомата, и това му припомни за последния път, когато го беше поглеждал, точно преди засадата в Афганистан.
Скоро всичко щеше да приключи.
Сякаш воден от душите на воините, които не можеха да си отмъстят сами, Рийс продължи през гъстите гори на островния рай, покрай червени дъбове, американски букове и кленове, подпомаган от виещия вятър и силния дъжд. Нощта беше идеална за разплащане.
Като се придържаше към линията на дърветата, Рийс заобикаляше поляни, езерца и големите къщи, макар че те пустееха по това време на годината. Необременен от обичайната тежест на бойната броня, той се движеше бързо и тихо към целта си. Гъстите храсталаци и треви и меката почва му напомняха повече за Централна Америка, отколкото за остров на крайбрежието на щата Ню Йорк. С огромно удоволствие би изследвал тези пущинаци с децата си, ако не бяха убити от онези, които издебваше в момента.
Щом стигна на „набелязаната точка“, както би я нарекъл, ако беше на мисия в друга страна, спря и загледа постройката. От дъжда и топлината на мокрото му тяло очилата за нощно виждане се запотяваха с дразнещо постоянство, макар че и в това им състояние бяха за предпочитане, отколкото ако ги нямаше. Рийс се настани в удобна поза и продължи да наблюдава целта си.
След малко ги видя, седнали на сухо и топло в джип с работещ двигател, с изглед към океана недалеч от алеята пред пищната къща. Четиримата мъже, които несъмнено трябваше да бъдат някъде навън и да патрулират, седяха в удобния шевролет „Тахо“ и се занимаваха с телефоните си, за да преборят досадата. Очевидно не смятаха, че е възможно да е дошъл толкова бързо, което обясняваше липсата на допълнителна охрана. Рийс можеше да види лицата им, осветени от екраните на смартфоните — всички те бяха забравили за задълженията си и се бяха потопили в цифровия свят. Несъмнено имаха очила за нощно виждане, но не ги носеха.
„Странно.“ Същият усет, който беше запазил него и хората му живи на предните линии във войната срещу тероризма до последната мисия, сега му казваше, че нещо не е наред. „Предишния път, когато не се вслуша в този глас, всичките ти хора бяха избити, Рийс. Тогава ме беше грижа да запазя хората си живи. Сега съм само аз, а и вече съм мъртъв.“
„Търпение, Рийс. Не е нужно да се втурваш към смъртта. Направи така, че да си заслужава, и си свърши работата. Продължавай да оглеждаш.“
И тогава видя снайпериста.
73.
На юг, на петдесетина метра от къщата, имаше къщичка за гости, построена в същия стил като основната сграда. Проблясък светлина, може би от фарове или от запалка, освети прозорец и изчезна. Понякога в тази игра това беше напълно достатъчно.
Позицията беше добра — в постройка, защитена от стихиите, на високо място и с отличен изглед към водата, дока и плажа. Мутрите в джипа бяха примамка. Снайперистът беше там, за да го отстреля. Грешката им беше, че бяха приели, че Рийс ще дойде направо от морето — и че не бяха поставили охрана отзад.
Рийс изпълзя назад в гората и тръгна към мъртвата зона зад къщичката, където отново спря, за да се огледа и ослуша за нещо необичайно. След като се увери, че елементът на изненада е на негова страна, продължи плавно от дърво до дърво, докато не стигна до вратата на постройката с готов за стрелба автомат. Вратата беше отключена и Рийс бавно я побутна.
— Хей, Тим, трябва да се обаждаш по радиото, преди да идваш! — гневно каза снайперистът, докато се обръщаше от мястото си на масата. Седеше по същия начин, по който би седял участник в състезание по стрелба с опора. Позицията му се намираше в дъното на малката дневна; мебелите бяха преместени, за да не запречват гледката и пътя на куршума към по-ниския терен. Автоматът на Рийс стреля веднъж, едва чуто благодарение на заглушителя и виещия вятър. Куршумът улучи главата на кандидат-убиеца, пръсвайки мозък и парченца кост върху оръжието му, което Рийс разпозна като „Акюраси Интернешънъл .338 Лапуа“ с оптичен мерник „Шмит и Бендър“.