Коронадо, Калифорния
Адютантът почука, преди да влезе в кабинета на адмирал Пилснър.
— Сър, обаждат се от кабинета на министъра на отбраната.
— Кажи на Хауард да дойде и после ме свържи — рязко отвърна адмиралът.
— Слушам, сър. — Адютантът побърза да се изнесе.
Капитан Ленард Хауард, главният военен юрисконсулт на адмирала, влезе след по-малко от трийсет секунди, без да чука.
Телефонът на бюрото иззвъня и адмиралът натисна копчето, за да включи говорителя.
— Адмирал Пилснър, в очакване на министъра.
— Благодаря, адмирале — отвърна неидентифициран глас. — Министър Хартли ще се обади след малко.
След близо пет минути чакане линията оживя отново.
— Добър ден, госпожо министър, какво мога да направя за вас? — жизнерадостно каза адмиралът.
— Какво е станало там, мамка му? — попита бясната Лорейн Хартли.
— Госпожо, направихме всичко по силите си да овладеем ситуацията, но очевидно не сме постигнали изцяло целта си.
— Всичко по силите си? Вие сте проклет адмирал и това е най-доброто, на което сте способен?
— Госпожо министър, правим всичко възможно да поправим нещата колкото се може по-скоро.
— Вече губя вяра в способността ви да го направите. Първо, искам оцелелите да бъдат задържани на място покрай разследването колкото се може по-дълго. Не бива да допускаме американската публика да се влюби в тях по време на медийната буря, която ще се разрази около погребенията. Искам да са колкото се може по-далече и отговорността да лежи на техните рамене. Искам онзи командир да стане съвременният Къстър. Искам да му бъдат повдигнати обвинения още вчера.
Ленард Хауард се включи в разговора.
— Госпожо министър, говори капитан Ленард Хауард. Ще ни е трудно да обвиним командир Рийс по Единния кодекс на военното правосъдие преди разследването да е завършило.
— Извадете си главата от задника, Хауард! Намерете нещо, в което да го обвините. Имаме толкова много федерални престъпления по силата на законите, че от Министерството на правосъдието не могат дори да ги преброят, а вие ми казвате, че не можете да измислите нищо? Да сте чували фразата „покажете ми човека и ще ви кажа какво е престъплението му“? Обвинете го в каквото можете, но не го затваряйте. Искаме да е на свобода, така че всичко да завърши подобаващо. Оправете кашата, господа, иначе ще ви се иска никога да не сме се срещали.
Двамата чуха изщракване, след което връзката прекъсна.
Пилснър погледна юрисконсулта.
— Обади се веднага на Хорн. Трябва ни план, преди онези хора да се върнат в страната. И кажи на ВМКСС да се заемат сериозно с Рийс.
6.
Военновъздушна база Баграм
Баграм, Афганистан
Дните се точеха бавно. Хората на Рийс бяха изпратени в последния им път пред съсипаните им семейства, докато той трябваше да остане на другия край на света, без да може да види техните съпруги, деца и родители и да ги увери, че ще разбере какво е довело до тази убийствена засада. Знаеше, че ще бъде разпънат на кръст от командването, и според самия него си го заслужаваше. Той беше допуснал хората му да бъдат убити, а това беше най-големият грях за един командир. „И за какво? Заради някаква мишена, за която не знаеха нищичко?“ Като се добавеше и стресът от възможен рядък мозъчен тумор, нямаше нищо чудно, че не беше на себе си. Почти всеки ден го викаха от ВМКСС и отговаряше на всички им въпроси за мисията, като в същото време отказваше да дава каквито и да било обяснения за личните си имейли. Въпросите на ВМКСС намирисваха, сякаш задаващите ги имаха поставена конкретна цел. Използваха отделни изречения от имейли отпреди петнайсет години, за да подкрепят предварително направените си заключения. За Рийс беше очевидно, че от ВМКСС не се интересуват какво точно е довело до нареждането и изпълняването на мисията. Целта им беше да стоварят вината само и единствено върху него. Беше брутално, но го търпеше.
След две жестоки седмици с безсънни нощи и мислене за мозъчни тумори и за непрекъснатите разпити от ВМКСС, на Рийс най-сетне му беше позволено да се прибере у дома. Той се облегна назад в седалката, докато C-5 набираше скорост по пистата и набираше бързо височина, за да излезе извън обхвата на автоматите и реактивните гранатомети на врага. Мислите му се насочиха към онова, което се беше случило у дома в отсъствието му. Командването се беше мобилизирало. Психолози и екипи за помощ бяха пратени в опит да се справят с журналистите, обсаждащи денонощно домове, пръснати из цялата страна — майки и бащи, съпруги и деца, които щяха да чуят новините, от които се страхува всяко семейство на военен, неочакваното почукване на вратата, посещението на капелан, офицер, приятел. Немислимото. Писъците. Сълзите. Децата. Погребението. Обвиненията. „Обвиненията. Аз съм виновен. Аз бях най-старшият на терен. Отговорността е моя. А аз дори не съм в състояние да бъда там, за да им съобщя лично, да изпълня дълга си.“