Нямаше кой да го посрещне, дъщеря му и жена му нямаше да се хвърлят в прегръдките му, нямаше да има и оркестър, който да свири „Бог да благослови Америка“ — просто военноморска база, която следваше обичайния си ритъм в тази делнична сутрин. Винаги имаше достатъчно трафик и Рийс реши, че ще успее да намери превоз до пикапа си, който се намираше в района на Седми отряд в базата „Амфибиъс“. Тъкмо се канеше да остави неудобния оръжеен куфар на земята, за да отвори вратата на терминала, когато тя се отвори сама като по даден знак и беше задържана от покрита с татуировки ръка, принадлежаща на дребна мускулеста фигура с гигантска чаша от „Старбъкс“.
Брадатото лице на мъжа разцъфна в усмивка зад сърфистките очила с бяла рамка. Лицето беше на Бен Едуардс, най-близкия приятел на Рийс и бивш негов съотрядник. Рийс и Бен бяха изкарали заедно шестмесечното обучение за тюлени, бяха участвали заедно в мисии и бяха запазили близки отношения дори след като Рийс стана офицер, а Бен се прехвърли в тъмната страна на Военноморските специални части. По-късно Бен беше сменил флота със сияйния свят на разузнавателните агенции, макар че границите между двете ставаха все по-смътни през годините след 11 септември.
— Добре дошъл у дома, брато — каза Едуардс, докато му протягаше ръка.
— За момент те взех за някакъв бездомник — отвърна Рийс, докато го награбваше в мечешка прегръдка.
— Помислих си, че ще имаш нужда от превоз. Дай да ти помогна с багажа.
— Къде ми е кафето? — с усмивка попита Рийс.
Въпреки че бяха на една възраст, двамата вървяха през малкия терминал като пълни противоположности. Високата стройна фигура на Джеймс Рийс и набитият, покрит с мастило Едуардс, облечен в къси панталони и оръфани джапанки — двамата бяха почти като карикатура на стереотипните разлики между офицери и младши състав. Когато излязоха на паркинга, Едуардс бръкна в джоба на анцуга си с качулка и задният капак на един черен „Шевролет Тахо“ започна да се отваря.
— „Херц“ нямат ли специални коли за шпиони? — сгълча го Рийс, докато слагаше тежкия оръжеен куфар в багажника на джипа.
— Да, но не са допълнително бронирани, така че най-добре да не минаваме през гадни квартали.
— Да бе, в Коронадо е пълно с гадни квартали. Джипът ми е при отряда — добави Рийс, докато се качваше в колата. — Ама че префърцунено нещо. Това кадифе ли е? — И прокара длан по облегалката.
— Всичко е префърцунено в сравнение с таратайката, която търкаляш насам-натам, човече. Няма ли най-сетне да се отървеш от нея?
— Ха! Ще си карам „Крузър“-а, докато може да се движи. Нали това е смисълът да имаш такава кола. Ние офицерите не получаваме тлъсти бонуси за повторно постъпване в армията.
Бен се разсмя.
— Но ти навремето също беше новобранец, нали? И сега също можеше да получиш парите при повторно постъпване.
Превключи на скорост, изгълта остатъка от кафето си и с отработено движение, което явно се беше превърнало в негова втора природа, отвори с показалец кутия „Копенхаген“, която се появи сякаш от нищото, и напъха голяма щипка тютюн под долната си устна.
— Как ти се отрази отказването? — лукаво попита Рийс.
— Никой не обича отказалите се, друже — с усмивка отвърна Бен, докато насочваше колата към изхода на паркинга. — Да предполагам ли, че не си казал на Лорън, че се прибираш, защото си решил, че самолетът просто няма начин да не закъснее?
— Да, знаеш ги какви са C-5. Все се трошат, обикновено на Хаваите, когато екипажът реши, че трябва да прекара четири дни в рая, докато пристигне частта за подмяна. Пък и винаги е приятно да ги изненадам с Люси.
— Минах покрай къщата да ги видя, когато чух за операцията. От Бузър знаех, че не си ранен лошо, и исках да съм сигурен, че няма да получат някаква невярна информация.
— Благодаря.
Докато минаваха през портала на базата, в купето се възцари мъртвешка тишина. Явно бяха приключили с общите приказки.
— Знам какво си мислиш — гневно каза Рийс, без да поглежда към Едуардс. — Отрядът ми е затрит, какво е станало там, мамка му? Операцията беше скапана от самото начало. Никой от нас изобщо не искаше да участва в нея. Аз съм виновен. Трябваше да възразя… да откажа. А вместо това казах „тъй вярно, сър!“, сякаш съм някакъв малоумен младши лейтенант, и допуснах всичките ми хора да измрат.