Беше посещавал дома на Бузър само веднъж и не си спомняше коя точно сграда беше неговата в този лабиринт от двуетажни къщи с градини. Зави напосоки надясно, след като мина покрай администрацията, профуча покрай първата пряка и видя колите за бързо реагиране отляво. Наби спирачки, превключи на задна, завъртя волана и настъпи газта. Когато стигна полицейските коли, бързо спря на едно свободно място, изскочи навън и се втурна към къщата. Не обърна внимание на полицая, който му нареди да спре, и изтича нагоре по стълбището. Мина покрай екип на спешна помощ и се опита да влезе през отворената врата на апартамента на Бузър, но две яки ченгета с униформи го спряха.
— Той е от моите хора! Трябва да вляза! — замоли се Рийс, докато се мъчеше да се отскубне от мъжете, които го бяха притиснали към касата на вратата.
— Не искате да видите това, сър! — каза по-възрастният, докато двамата отпускаха хватката си.
Рийс се освободи от тях и нахълта в дневната на апартамента. Добре познатата миризма на кръв и смърт изпълни ноздрите му. Двама цивилни детективи с пистолети на кръста стояха пред светлокафяво канапе. Единият държеше цифров фотоапарат със стърчаща светкавица. Те се обърнаха към суматохата и тогава Рийс видя безжизненото тяло на Бузър, седнал по боксерки и бяла тениска, с крака към двамата детективи. Обикновено белите му крака бяха станали лилави, а лицето му се беше превърнало в маска на шок. Точно над лявото му ухо зееше изходна рана от куршум; кръв, мозък и парчета от череп се бяха пръснали по канапето и лампата на масичката до него. В скута му лежеше „Зиг Зауер“ Р226 с дръпнат ударник, готов да стреля. Рийс замръзна шокиран, неспособен да помръдне и изгубил дар слово. Униформените, които го бяха задържали, сложиха ръце на раменете му и внимателно го поведоха към изхода. И двамата бяха служили като резервисти в Ирак и познаваха реакцията на поразен от мъка боен другар.
Рийс седна на стълбите и се хвана за главата. Какво ставаше, по дяволите? Как беше възможно толкова много неща да се случат наведнъж? Различни офицери и подофицери от Седми отряд бяха пристигнали и сержантът, когото Рийс беше видял в коридора, го поведе към паркинга и го накара да седне на задния капак на една линейка.
Шефът на Рийс, командирът на Седми отряд, се появи след минути с първия си заместник. Командир Кокс беше добър лидер, свестен тип и истински воин. Очевидно беше имал други планове за деня, тъй като и той, и заместникът му бяха с парадни униформи — нещо, което не се виждаше често. Вероятно беше посещавал семействата на загиналите тюлени. Двамата тихо разговаряха с останалите офицери и сержанти, както и с детектива, който водеше разследването. Един от тюлените посочи към Рийс и командирът се обърна и тръгна към съсипания си от мъка подчинен. Все така седнал и отпуснал глава на ръцете си, Рийс не видя шефа си, докато той не се озова на няколко крачки от него. Понечи да се изправи, но Кокс го спря, като сложи твърдо ръка на рамото му.
— Знам, Рийс, тежка седмица. Съжалявам за екипа ти и за Бузър. По-късно ще има предостатъчно време за сочене с пръст, но засега най-много се тревожа за теб. Не мога да седя просто така, докато още някой губи живота си като Бузър. Дан ще те откара в „Балбоа“. Искам докторите да те прегледат, преди да предприемеш нещо друго. Лорън знае ли, че си се върнал?
— Не, сър. Смятах да се прибера, след като се отбия в Отряда. Но дойдох направо тук.
— Мини през „Балбоа“ и после се прибери у дома. Почивай до края на седмицата и в понеделник ще седнем и ще поговорим за операцията.
10.
Когато прегледите в „Балбоа“ най-сетне приключиха, вече минаваше шест. По нареждане на Кокс лейтенант Харви беше откарал Рийс до медицинския център и бе останал там целия ден, докато докторите си вършеха работата. След това го върна до колата му и беше така добър да не каже нито дума по време на пътуването. След като каза на психиатрите онова, което трябваше да чуят, за да се уверят, че няма да си тегли куршума или да изгълта шепа хапчета с бутилка „Джеймисън“, последното нещо, от което Рийс имаше нужда, беше някой добронамерен непознат да се опитва да му приповдигне духа. Жена му и дъщеря му вероятно изпълняваха ритуала вечеря-баня-приказка за лека нощ и той щеше да се прибере у дома точно навреме, за да види малката си принцеса преди да си е легнала.