Всеки понеделник, сряда и петък Бойкин ставаше рано и се качваше в сребристия си „Мерцедес G550“, за да измине осемдесетте километра до град Джаксън, който минаваше за местна метрополия. С летните си обитатели банкери и мениджъри на хедж фондове Джаксън спокойно можеше да съперничи на Хамптънс и беше единственото място наоколо, където човек можеше да си поръча изтънчена храна и бутилка вино за осемстотин долара. В града Бойкин пиеше лате и четеше „Уолстрийт Джърнъл“ в компанията на други сезонни жители от Ню Йорк, Гринуич, Бостън и Лос Анджелис. Три дни седмично той контактуваше лице в лице с реални хора, вместо да чака нетърпеливо приятелите му да коментират постовете му във Фейсбук. Вечерите в бистро „Рандеву“ бяха много по-вкусни и разговорите — по-стимулиращи от обичайното хранене сам на верандата, независимо колко живописна беше гледката от нея.
Шосе 89 минава от север на юг през тясната долина на границата между Уайоминг и Айдахо. Напояваните ливади покрай него лежат в сенките на суровите върхове на изток, издигащи се на три хиляди метра в небето, и по-полегатите склонове на запад. Малко на север от миниатюрното градче Алпайн пътят за Джаксън завива на изток покрай Снейк Ривър и продължава в планините на националния парк Бриджър-Тетън. В тази част от маршрута назъбените била на Тетън минават съвсем близо до пътя, подобно на грамадни круизни кораби покрай асфалтов кей. На три метра от добре поддържания път теренът е сред най-дивите в Континенталните щати и е дом на черноопашати елени, лосове и купища черни мечки. На Бойкин, който почти не беше докосвал оръжие през живота си, изобщо не му минаваше през ума, че 15 септември, първият ден на ловния сезон в Регион Джи на Уайоминг, тази година се пада в понеделник.
Предишния ден Джеймс Рийс беше направил преход по маршрут от другата страна на планината. Пътеката започваше недалеч от шосето по права линия, но се намираше на много километри път с кола. Повечето сезонни обитатели като Бойкин никога не бяха стъпвали в тези пущинаци. Макар да се намираше само на няколко часа път от колата си, Рийс спокойно можеше да се намира и в друг свят. Носеше лека раница с найлонов калъф за пушка, високоефективен камуфлажен екип на „Ситка“ и туристически обувки „Саломон“, които беше носил при безброй операции по целия свят. Ако вървеше из пущинаците на Уайоминг с традиционния снайперистки екип и тежка пушка, щеше да изпъква като човек, тръгнал в планината със смокинг, но с облеклото на ловец беше толкова невидим, колкото и човек с тъмносиньо сако на летище. Анонимният сигнал, който беше подал за бракониери южно от Джаксън, сигурно щеше да ангажира всички горски в района, но при малко вероятния случай да попадне на някой от тях разрешителното за лов в джоба му щеше да го представи като поредния ловец, излязъл за елени в най-оживения ден на годината.
Би могъл да върви през цялата нощ на фенер или да вземе уреда си за нощно виждане, но искаше да стигне на мястото преди да е мръкнало. Нямаше смисъл да си изкълчва глезена или нещо по-лошо на този суров терен, а и изгаряше от нетърпение да започне. Беше изучил стотици пъти топографията на карти и сателитни снимки, но въпреки това тръгна два дни по-рано, за да е сигурен, че на място всичко изглежда така, както и от отгоре.
Теренът беше стръмен и висок. Нямаше значение в колко добра форма си на морското равнище, две хиляди и четиристотин метра надморска височина си бяха сериозна разлика. Рийс спря да си поеме дъх и да отпие глътка вода от маркуча, закрепен за ремъка на рамото му. Краката му горяха и дробовете му жадуваха за повече кислород. Долните му дрехи бяха подгизнали от пот, въпреки че температурата беше не повече от петнайсет градуса, и той смъкна ципа на канадката си, за да се освободи от част от натрупаната телесна топлина. Не бързаше, но се движеше целеустремено. Определено не му се случваше за първи път да се катери по планини към целта си.
Позицията му беше точно във вида, в който я беше оставил — малка П-образна ерозирала вдлъбнатина в склона, достъпна единствено отпред. Почти нямаше начин някой ловец или горски да го изненада в гръб и можеше да засече всеки, който идваше отпред, много преди да е стигнал скривалището му. Мястото гледаше към седловина, където шосето минаваше между два стръмни хълма. Позицията му се намираше недалеч от върха на втория хълм, ако караш към Джаксън.
Подобно на пещера без таван, мястото щеше да го скрива от очите на ловци, дебнещи елени в следобедните часове преди началото на сезона, и щеше да го пази от вятъра вечерта, когато температурата паднеше под нулата. Рийс извади пушката от калъфа и сложи раницата си малко пред входа на укритието, така че дулото да не се вижда отдолу. Пушката беше „Еколс Леджънд“, дело на майстор от Юта, чиито ръчно изработени оръжия струваха няколко негови заплати във флота. Беше подарък от баща му след първата му мисия след 11/9 и беше едно от най-ценните му съкровища. Беше възнамерявал да ловува повече, след като се уволни и премине в частния сектор. Пушката използваше .300 Уинчестър Магнум и въпреки че беше много по-лека от снайперистките пушки, които беше използвал в чужбина, беше още по-точна. Вместо традиционния ловен оптичен мерник беше инсталирал „Nightforce NXS“ 2.5-10x32 мм — същия, който беше използвал и в армията. Раницата поддържаше предния край на пушката, а приклада той намести върху малка възглавничка за сядане. Легнал по корем, можеше да държи оръжието толкова сигурно, колкото и ако беше на стойка. Когато на билото на запад се появяваха коли, Рийс се прицелваше в мястото на шофьора през предното стъкло, за да прецени точния момент. Почиващите и местните жители, пътуващи по планинския път в този есенен следобед, нямаха абсолютно никаква представа, че един от най-смъртоносните воини на страната ги държи на мушка.