Когато срещна прекрасната си жена Лорън, Рийс си мислеше, че вече знае какво е любовта, но до раждането на дъщеря му Люси никога не беше познавал пълната, безусловна обич. Люси беше одрала кожата на майка си, с огромни сини очи и руси къдрици. Рийс беше избивал бунтовници на няколко континента, беше минал през най-суровото военно обучение на света и бе защитавал позициите си пред адмирали и офицери, но беше безпомощен пред волята на тригодишното си дете. Когато тя казваше „седни“, той сядаше. Когато викаше „тате“, той зарязваше всичко и изпълняваше желанията ѝ. Тя го въртеше на малкото си пръстче и двамата обожаваха това. След шест дълги месеца той щеше да види лицето ѝ с очите си, само след няколко минути. С нетърпение очакваше да я грабне и да я държи в прегръдката си, докогато тя реши.
Благодари на Дан за превоза и се качи в колата си, която беше докарана от един от хората на Кокс и бе оставена отключена, с ключовете на таблото. Не че някой щеше да открадне трошката му от паркинга на Седми отряд. Човекът на Кокс явно не бе знаел за куфара с оръжие в багажника. Покрай цялата лудница през деня Рийс така и не беше успял да го предаде в оръжейната. Винаги внимаваше, когато се връщаше от работа с екипировката си, особено като се имаха предвид шантавите калифорнийски закони за притежание на оръжие, но днес беше решил да рискува. Щеше да откара оръжията у дома и да ги предаде утре късно сутринта, след като навакса с така нужния му сън.
От отряда до малката къща на острова, която наемаха от три години, имаше десет минути път. Рийс с нетърпение очакваше да се прибере у дома. Връщането от военна зона е трудно за описване на онези, които не са го изпитвали лично. Изключително силно изживяване, особено ако има деца. Емоционалните шлюзове, удържали месеци наред, най-сетне се отварят и отприщват обичта и всеотдайността. Заради завръщанията мисиите изглеждаха заслужаващи си — почти заслужаващи си. Насъбралите се чувства, потискани в продължение на шест месеца, през които защитаваш страната си, най-сетне могат да бъдат изразени свободно. За семейството на Рийс това завръщане щеше да е още по-специално — защото щеше да е последното. Рийс беше достигнал ранг, който го изключваше от воденето на хора в битка — което беше и основната причина да стане тюлен. Фактът, че това съвпадаше с времето, когато Люси навършваше възраст, на която щеше да има нужда от него, правеше този преход съвсем естествен за човек, прекарал целия си зрял живот във война. Беше време за промяна и Рийс го знаеше. Беше време да се съсредоточи върху семейството си.
Помисли си за предишното си завръщане, когато Лорън беше оставила Люси будна много след часа за лягане в очакване на появата на Рийс, но без да ѝ каже защо, тъй като можеше да има забавяне, както често се случваше с военния транспорт. Напрежението от тези забавяния върху близките можеше да е значително — повечето момчета не казваха на семействата си кога точно се връщат, за да не ги разочароват с неизбежното закъснение. Забавянето с един ден изглеждаше като седмица, а с една седмица — като цял месец.
Рийс помнеше цяла армейска бригада, която беше на летището в Багдад, за да замине за дома след цяла година в страната, но вместо това беше върната да се бие още четири месеца. Някои дори вече се бяха прибрали живи и здрави в Щатите и трябваше да се върнат в кошмарното тресавище Ирак. Знаеше, че жилото на смъртта през тези допълнителни месеци сигурно е било изключително тежко за понасяне. Опита се да не мисли какво е мнението на семействата на загиналите военнослужещи за съвременния конфликт в люлката на цивилизацията.
При предишното си завръщане беше взел такси и бе казал на шофьора да го остави една пресечка по-рано, за да не съсипе изненадата за Люси, след което трябваше да положи огромни усилия, за да не спринтира по тротоара към дома си. Беше пратил съобщение на Лорън, че си е почти вкъщи, докато пристъпваше на пръсти към вратата в мрака. Преди да почука, бе надникнал през стъклото на вратата и беше зърнал Люси сгушена до Лорън на канапето — гледаше поредния филм на Дисни. Беше спрял и очите му се бяха насълзили от напиращите чувства, докато гледаше през цветното стъкло двете същества, които обичаше повече от всичко на този свят — семейството си.
Лорън, която галеше косата на Люси, погледна към вратата и се усмихна на съпруга си с най-прекрасната усмивка на света. Господи, беше великолепна. После тя прошепна нещо в ухото на Люси и посочи вратата. Малката му дъщеря скочи от канапето с очи като паници и усмивка, която можеше да стопи и ледник, и се втурна към вратата с цялата скорост, на която бяха способни малките ѝ крака, стиснала зелена плюшена жаба в ръката си. Рийс отвори и коленичи, а Люси се хвърли в отворените му обятия и го прегърна със силата, с която само децата могат да прегръщат родителите си, като през цялото време повтаряше: „Тата, тата“, сякаш това беше единствената дума, която знаеше. Рийс разпозна силата на чувството — безусловната обич на дете. Изправи се с Люси на ръце и тръгна към прекрасната си жена, която вече беше в средата на дневната. Тримата се прегърнаха силно и оставиха сълзите от радост да се леят свободно. „Добре дошъл у дома, любов моя — прошепна му Лорън. — Липсваше ни.“