— Осем е идеално. И без това не спя. Ще се видим утре.
— Разбирам — съчувствено каза Кати. — Как би могъл? До утре.
— Добре тогава. И, Кати…
— Да, Джеймс?
— Благодаря.
14.
Лос Анджелис, Калифорния
Пътуването по магистрала 5 до Ел Ей помогна на Рийс да прочисти донякъде главата си. Не беше успял да заспи, но чаша силно кафе „Блек Райфъл“ с малко мед и сметана, както и шофирането със свалени прозорци, го накара да се почувства що-годе човешки. Когато потегли, цареше непрогледен мрак. За да стигне навреме в Ел Ей за срещата с Кати, трябваше да направи всичко по силите си да изпревари може би най-натоварения трафик на планетата. Противно на мнението на цивилните, не всеки военен става преди изгрев-слънце и Рийс определено не беше от ранните птици.
При други обстоятелства щеше да използва телефона си, за да се ориентира в трафика на Ел Ей, но нарочно го беше оставил на нощното шкафче, когато излезе от къщата. В отрядите шеговито казваха, че смартфоните са „проследяващи устройства, които могат да се използват и като телефони“, а на този етап Рийс не беше сигурен кой точно го следи. Той пое по I-5 чак до I-10 и после по I-110, защото това беше най-познатият му маршрут. Пътуването до чудовищно голям град като Лос Анджелис не беше нещо, което му допадаше и което правеше често. Намирането на място за паркиране в Ел Ей можеше да се превърне в истински кошмар, но от едно пазаруване с Лорън той знаеше, че недалеч от Седма в центъра има гараж, на който щеше да има достатъчно свободни места в този ранен час.
Нямаше да е трудно да бъде проследен, особено с помощта на сателит или дрон, поради което не си направи труда да прикрие следите си. Паркингът се оказа почти пуст и вървенето пеша през трите пресечки от Осма до Пета мина без произшествия, ако не се брояха молбите на бездомните, чийто брой в Ел Ей беше огромен. Нещо в походката и излъчването на Рийс подсказваше на просяците да не бъдат прекалено агресивни, а и повечето страдаха от прекалено силен махмурлук, за да му досаждат. Рийс се позасмя, когато видя някакъв мъж да лежи по очи на тротоара с канап, вързан в единия край за врата му, а в другия — за бутилка евтина водка.
Беше планирал да стигне до „Старбъкс“ преди Кати, за да може да избере местата, без да привлича учудени погледи, като я помоли да се преместят, но тя го беше изпреварила. Веднага щом влезе я забеляза в далечния ъгъл, седнала с гръб към стената. Беше откраднала мястото му. Въпреки че беше уважаван разследващ журналист, Кати Буранек бе съвсем млада и безспорно привлекателна по начин, който очевидно не изискваше никакви усилия от нейна страна. Беше облечена като за тренировка — черно трико за йога и плътно прилепнало горнище с цип. Нямаше почти никакъв грим и русолявата ѝ коса беше прибрана на опашка. Носеше четвъртити черни очила, вероятно повече за ефект, отколкото за да вижда по-добре. Макар да пишеше за печатни издания, тя определено имаше външността и ума да се появява в телевизионни новини. Рийс наближаваше четирийсетте и доколкото можеше да прецени, тя беше поне десет години по-млада от него, ако не и петнайсет.
Предишната им среща беше в Баграм. Рийс току-що беше изписан от медицинския център и тя го откри не къде да е, а в кафене „Грийн Бийнс“. През годините Баграм се беше превърнал в миниатюрна Америка и да отидеш в „Грийн Бийнс“ беше като да идеш в „Старбъкс“ — с добро кафе, безжичен интернет и предостатъчно места, където да седнеш и да се наслаждаваш на напитката си. Лично за Рийс опитите Афганистан да заприлича на дома само го правеха още по-чужд. Въпреки че беше облечен в цивилни дрехи, тя знаеше много добре кой е Рийс, когато седна срещу него на масата му. Бутна му визитката си и просто каза „Капитан Рийс, съжалявам за хората ви. Зная, че сега не е времето, но ако искате да говорите, вече знаете как да се свържете с мен“.
Репортер, който е достатъчно почтен, за да не се омаже в кръвта на хората му, беше рядка птица, а нейните източници очевидно бяха много добри. Рийс следеше редовно новините и си спомни името ѝ от поредицата, която тя беше написала за лъжите и схемите след фиаското в Бенгази. Беше познавал двамата тюлени, убити онази нощ в Либия по време на тринайсетчасовата престрелка през септември 2012 г., поради което беше проявил личен интерес към материала на Кати и разследването ѝ на атаката.
Тя стана с лека усмивка и протегна ръка.
— Приятно ми е да се видим отново, Джеймс. — На лицето ѝ се изписа искрена тъга, когато продължи. — Много съжалявам за онова, през което си преминал, и ще направя всичко по силите си, за да помогна. Благодаря, че пътува дотук.