След като се увери, че позицията му е сигурна и че има отличен изглед и ъгъл към целта, Рийс се оттегли в дъното на скривалището си и запали газовия котлон, за да стопли вода за сухата си вечеря. Когато слънцето се скри зад хребетите и температурата падна, се пъхна в спалния си чувал. Помисли си за малката си дъщеря, цялата руси къдрици и с насълзени сини очи, докато изпращаше татко си на последната му мисия. „Още половин година и се връщам окончателно, обещавам.“ Още виждаше лицето ѝ, долепено до прозореца на летището, докато той се качваше в самолета. Най-трудните части от всяка мисия бяха първите две седмици, когато току-що си напуснал дома си, и последните две, когато очакваш завръщането си. Така последната му мисия в чужбина бе направила светлината в края на тунела по-ярка. Най-сетне беше дошъл краят на еднообразните тренировки-разгръщания-тренировки, които изпълваха дните на Рийс и на събратята му тюлени в продължение на повече от десетилетие.
Свит в спалния си чувал под светлинното шоу на звездите, което градският човек не може и да си представи, Рийс спа добре за първи път от седмици. Нито веднъж не се събуди, за да осъзнае, че кошмарът му е реален. Нито веднъж не посегна в леглото към жена си, която не лежеше до него. Нито веднъж не чу тихия плач на дъщеря си, която никога повече нямаше да изпълзи в леглото му, за да потърси убежище от караконджула.
Когато часовникът му иззвъня в 5:00, той вече беше буден и се взираше в Орион. Закуската му се състоеше от глътка вода и енергийно блокче.
После зае позиция зад пушката и зачака търпеливо изгрева.
Подобно на почти всички от финансовия сектор, Маркъс Бойкин беше от ранобудните. В неговата работа или ставаш рано и сядаш на масата навреме, или се успиваш и влизаш в менюто. Той прегледа прогнозата за времето на айфона си, преди да се намъкне в дизайнерските си джинси и да обуе светлокафяви италиански мокасини. Беше облякъл яке от патагонска вълна върху ризата си „Лакоста“ и си бе сложил шапка на „Янките“, за да скрие плешивото си теме от двайсет и няколко годишната сервитьорка, която в момента се опитваше да вкара в леглото си. За него тя не беше Сара, която учеше екологично инженерство и работеше, за да изкара пари за магистърската си степен, а просто „сервитьорката“. Засега не беше успял да се напъха в бикините ѝ, но пък тя беше безпарична, а той — богат. Рано или късно някоя вечер тя щеше да изпие едно питие в повече и той щеше да се възползва от момента. Живеенето на такова отдалечено място също беше част от предизвикателството и той си даваше сметка, че няма да е зле да наеме нещо в града, за да подобри шансовете си за успех.
Взе ключовете от мраморния кухненски плот и натисна копчето на дистанционното. Беше много студено и искаше джипът му да е приятно стоплен и със загрени седалки, когато си направи кафето за из път. Отвори грамадната дъбова врата и снима оранжевото сияние на изгрева, за да го пусне в Туитър, преди да е изгубил уайфай покритието — мобилните услуги тук не ставаха за нищо, докато не стигнеше до Джаксън. Не му пукаше особено за гледката. За него слънцето щеше да направи същото и утре, но щеше да накара приятелите му по двете крайбрежия да му завидят — нещо, което определено му харесваше. Докато се качваше в джипа и поемаше надолу по планинския път към шосе 89, умът му беше зает с мисли какво ще каже на сервитьорката, когато я види.