— Хорн, изобщо не би трябвало да знаеш за тези активи, а единственият човек, който може да го позволи, е жена ми. Но разбирам становището ти. Наистина ще подреди нещата. Сигурен ли си, че това е единственият начин?
— Джей Ди, това е начин, следователно в това положение е и най-добрият начин.
— Добре. Веднага ще ѝ се обадя.
Конгресмен Хартли изглеждаше по-унил от факта, че трябва да говори с жена си, отколкото докато разговаряха за положението на нещата.
— В крайна сметка ще си струва, Джей Ди. Много поздрави на Лорейн.
Хорн натисна копчето за прекъсване на разговора.
Метна телефона на седалката на количката, върна се при топките си и зае стойка за начален удар.
16.
Коронадо, Калифорния
Кати беше права. Наистина трябваше да се прегледа. Пристъпите на главоболие може и да не бяха нищо сериозно, но може и да се дължаха на нещото в мозъка му. Поне щеше да разбере със сигурност. На този етап не можеше да се довери на флотската медицинска служба, но имаше и друг вариант.
Когато се прибра у дома, изрови визитката на д-р О’Халоран от военната си раница, седна на канапето и набра номера на офиса му в Ла Хоя.
— „Хед енд Спайн Асошиътс“ — отговори дружелюбен женски глас.
— Здравейте, казвам се Джеймс Рийс. Доктор О’Халоран ме прегледа в Афганистан и ми каза да се обадя в кабинета му, когато се върна в Щатите. Зная, че все още е извън страната, но исках да видя дали не мога да си запиша час, когато се върне.
— Ъ-ъ, момент, моля — запъна се гласът, очевидно напрегнат от някакви напиращи емоции.
„Странно“ — помисли си Рийс и сърцето му се сви.
След цели две минути по телефона прозвуча мъжки глас със силен испански акцент.
— Господин Рийс, аз съм доктор Джърмън. Колега съм на доктор О’Халоран. По-скоро бях. Със съжаление трябва да ви съобщя, че в Афганистан е станал нещастен случай. Всички сме съсипани. Доктор О’Халоран е загинал. Убит е от някакъв местен, когото сме смятали за съюзник. Ужасна работа.
„По дяволите, истина е.“
— Много съжалявам. Бях малко зает, откакто се върнах. Нямах представа. Не познавах добре доктор О’Халоран, но той определено ми се видя чудесен човек — искрено каза Рийс, а умът му вече започваше да сглобява картинката. „Възможно ли е наистина да е съвпадение?“ Докторът, открил туморите, внезапно умира. Семейството на Рийс умира. Бузър умира. Засадата. Инцидентите не бяха нещо необичайно в тези времена все пак. Добри хора загиват във всяка война. Въпреки всичко това не се връзваше. Или по-скоро се връзваше с нещо ужасяващо.
— Наистина беше чудесен човек, господин Рийс. Невероятен човек, ум от световна класа и по-добър като човек, отколкото повечето хора, ако позволите да го кажа. Писа ми по имейла за вашия случай и живо се интересувам да го разнищим. Доктор О’Халоран ме помоли да ви помогна, ако се обадите. Аз ръководя неврохирургията в клиниката и ще направя биопсията. С радост ще го направя. Всъщност настоявам. Смятам това като последно желание на покойния ми приятел. Останете на линия и някоя от дамите ще ви запише час. Процедурата не е нищо особено, уверявам ви. И няма да ни дължите нищо, настоявам за това. Момент, моля.
Рийс си записа час за по-късно през седмицата и получи инструкции как да се подготви за процедурата. Всичко прозвуча много рутинно, макар че Рийс не можеше да си представи, че ще му бръкнат в черепа да вземат проба от мозъка му и че подобно нещо може да се смята за „рутина“.
След пет минути, докато си мислеше за процедурата, телефонът иззвъня. Обаждаше се главният старшина на командир Кокс, тюлен на име Дейв със силен нюйоркски акцент, който заедно с неизменната клечка за зъби в устата му правеше някои думи почти неразбираеми. Дейв имаше дълга фамилна история в Пожарната команда на Ню Йорк и беше изгубил брат си и чичо си на 11 септември, когато кулите се срутиха. Оттогава носеше значката на отряда им всеки път, когато дърпаше спусъка по време на бой.
Дейв започна направо по същество.
— Рийс, не съм сигурен за какво става дума. Кокс е извън страната, затова се падна на мен да ти звъня. Трябва да се явиш днес в 14:00 в командването. Адмирал Пилснър иска да те види в кабинета си.