— Ами, изгарях от нетърпение — каза Рийс по начин, който очевидно загатваше за обратното.
— Седнете, сър. Адмиралът тъкмо приключва срещата си и скоро ще ви приеме.
Рийс се огледа, седна в един натруфен кожен фотьойл и хвърли поглед към масичката за кафе, на която имаше няколко ужасни списания, издавани от флота. Използва времето, за да се отпусне и да подреди мислите си.
„Защо адмиралът иска да те види?“ Най-вероятно заради операцията в Афганистан. Макар че обикновено адмиралът щеше да изчака, докато разследването приключи и след като е разговарял с прекия началник на Рийс. Защо толкова скоро след смъртта и погребението на жена му и детето му? Заради туморите ли? Или за да изкаже съболезнованията си? Да се увери, че подчиненият му няма да си тегли куршума от мъка? Рийс знаеше, че мислите му са замъглени от травмата от толкова много смърт и от пристъпите на главоболие. „Мисли, човече. Нещо не е наред.“
Вратата се отвори и от кабинета излезе мъж, който изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от снимачната площадка на холивудски филм. Погледът, който хвърли на Рийс, издаваше, че го познава — макар че Рийс не го беше виждал никога. Мъжът излезе.
„Интересно. Кой ли е този?“
Капитан Хауард седеше тихо и неспокойно.
Адмиралът се взираше през прозорците към Тихия океан. Изглеждаше потънал в мисли. Държеше очилата си с рогова рамка, която докосваше устните му.
След дълга пауза адмирал Пилснър завъртя стола си към главния военен юрисконсулт и сложи очилата на бюрото пред себе си.
— Какво ти е мнението за Тедеско? Ще спази ли уговорката?
— Мисля, че го спечелихте, сър. За човек като него да е част от вашия екип означава много. Хора като него винаги искат да се докоснат до магията на тюлените, а вие го накарахте да се почувства така, сякаш е най-добрият ви оператор.
— Да се надяваме. Нужно е да се придържа към плана. Той не е онзи, за когото се тревожа, но е и най-добрата ни връзка с Хартли, а без тях сме загазили здравата. Тази работа излезе извън контрол. Цял живот съм работил да си изградя безупречна репутация като командващ. Под моето ръководство профилът на Военноморските специални операции се повиши повече, отколкото би могъл да си представи всеки преди мен. Изобщо не мога да разбера защо толкова много хора се опитват да пазят способностите на тази организация в тайна. Когато във Вашингтон си помислят за специални операции, те мислят за мен. Аз съм отрядите на тюлените в очите на широката публика. Не мога да допусна репутацията ми, тоест репутацията на ВКСО, да бъде унищожена от Джеймс Рийс.
Ленард Хауард, който не искаше да засяга болезнената тема за критичните статии в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, се наведе напред и почти зашепна.
— Той всеки момент ще влезе, сър. Имате ли план? Да наредим ли да го арестуват?
— Не. Ще го заплашим, че ще го обвиним във всички възможни престъпления, разбира се, но не искаме да бъде задържан под стража, където ще бъде защитен. Той ти трябва навън, на свобода. Ти ще си ми свидетел, че той е неуправляем, че е превъртял и е способен на всичко. Ще го накарам да изгуби самообладание, така че всеки в това командване да го види изписано на лицето му, когато излезе от този кабинет. След това никой няма да задава въпроси за станалото после.
— Как ще го накарате да изгуби самообладание, сър? Нямам впечатлението, че Джеймс Рийс е от хората, които лесно могат да бъдат изкарани извън релси.
— Няма да е проблем, повярвай ми. Рийс може и да е боен командир, но в този момент е кълбо оголени нерви и аз ще докосна всеки един от тях.
— Да, сър. Сигурен съм, че тук сте прав.
Пилснър го погледна и се намръщи.
— Не ми угаждаш, нали?
— Ни най-малко, сър. Просто искам да съм сигурен, че сме подковани от правна гледна точка.
— Добре. Искам всички да се задействат за възстановяване на положението. А сега да се срещнем с Рийс. Аз ще говоря.
— Да, сър. — Хауард се усмихна.
Минаха петнайсет мъчителни минути, преди вратата да се отвори отново. Този път на прага се появи капитан Ленард Хауард, главният юрисконсулт на адмирала. Слаб като телосложение, а според репутацията му — и като характер. Адмиралът определено се заобикаляше с мислещи като него бюрократи.
— Капитан трети ранг Рийс, адмиралът ще се срещне с вас — каза той, без да го поздрави или да му протегне ръка.
„Чудесно.“
Кабинетът на адмирал Пилснър беше почти такъв, какъвто очакваше да бъде. Голямо бюро, разположено срещу огромни прозорци с изглед към Тихия океан. Гледка за милион долара, макар да беше сигурно, че мястото струва на данъкоплатците много повече от това. Рийс се огледа и забеляза, че стените не са украсени с обичайните атрибути на живот, прекаран във въоръжените сили; вместо това имаше снимки на адмирала в униформа на различни събития с важни клечки от политическия и военен елит на Вашингтон — висши офицери, неколцина добре облечени цивилни, които Рийс не разпозна, дори една с министъра на отбраната. Всички снимки като че ли бяха правени в момента на посрещане на гости от различни военни благотворителни мероприятия. Адмиралът определено си прекарваше добре, докато войници, моряци, пилоти и морски пехотинци се сражаваха и умираха на чужда земя. На един бюфет в ъгъла имаше шампионски колан на UFC, подарен на адмирала от шампион тежка категория при гостуването му в учебната база. Отляво на колана беше поставена футболна каска на „Сиатъл Сийхокс“, любимия отбор на адмирала, с автографи на играчите и треньорския състав — друг подарък за мотивационна обиколка на базата преди мач с „Чарджърс“. Очевидно учебната база беше станала доста популярна през последните години. Танто за танто.