— Сър, не можем да го оставим да му се размине.
— Позволи да ти напомня, Ленард, че аз съм адмиралът, а ти си капитан. Не го забравяй, когато сме в тази сграда.
— Да, сър — промърмори Хауард и заби поглед в пода.
— Ще документираме това, но няма да предприемаме формални действия. Знаеш какво ще стане, ако Рийс бъде задържан под стража. Обсъждахме го. Ще стане по-трудно да се разправим с него. Трябва да се придържаме към плана. Ще го оставим на свобода. Искам да напишеш свидетелски показания, които ще пазиш, докато не дойде времето да оставим диря от документи. Освен това искам да снимаш лицето ми, може да ни потрябва за по-нататък. Тези доказателства ще пасват на демонстрираното от Рийс поведение и няма да оставят никакво съмнение за вината му. Решил съм какво ще стане с Джеймс Рийс и случилото се тук всъщност ни помага.
19.
Седми отряд на тюлените
Коронадо, Калифорния
Складът на отряда на Рийс бе гигантско помещение, запълнено от пода до тавана с рафтове, които трябваше да поберат огромното количество оборудване, необходимо на една от водещите специални части на света. Днес помещението беше пусто и Рийс знаеше, че ще е така. Въведе кода си, завъртя дръжката и пристъпи в пълния мрак. Вратата се затвори зад него и ключалката щракна. Това място беше не само хранилище на цялото оборудване на отряда, а и епицентър на всички неща за член на екип от тюлени. То беше и нещо като клуб на отряда, макар и по-затворен от всички закрити клубове на тайни братства на света.
Нямаше ги вече уверените гласове, които бяха изпълвали помещението — гласове на хора, които бяха най-добрите в своята област. Нямаше кой да извика поздрав, да пусне шега или да зададе въпрос. Никой не проверяваше екипировката си и не се подготвяше за поредното учение. Пусто. Единственото, останало от някогашната врява, беше бръмченето на климатиците, които сякаш никога не работеха както трябва. Рийс постоя в знак на уважение със затворени очи, като си представяше помещението такова, каквото беше преди — пълно с живот и онова уникално другарство, което привличаше и задържаше толкова много воини в отряда. Прах и пръст, натрупани от учения в страната и бойни мисии по света, се събираха тук, в това помещение в Коронадо, Калифорния. Смесени с потта и високата влажност поради близостта на океана, те създаваха характерна миризма, която оставаше незабравима за всеки, който се подготвя за война.
Рийс се пресегна към копчето и помещението веднага се изпълни с бяла флуоресцентна светлина. Бузър беше ръководил прибирането на екипировката в склада и сега тук цареше пълна бъркотия. На Рийс му трябваха няколко минути да намери нещата си и още няколко да ги отдели от другите, да ги провери и да ги натовари в колата.
Преди да си тръгне отвори малкия сейф, вграден в стената. Той беше пълен с ключове. Рийс ги претърси, намери връзка с етикет „Дони“ и я прибра в джоба си. След като хвърли последен поглед на помещението на отряда, затвори вратата и тръгна към оръжейната.
— Здрасти, сър. Как е? Тоест, как сте? Ъ-ъ, аз…
— Всичко е наред, Карл — отвърна Рийс с усмивка. — Е, ще е наред — добави, макар че не го вярваше.
— Просто не очаквах да ви видя толкова скоро след… ами, разбирате…
Карл беше оръжейникът на Седми отряд — не тюлен, а старшина артилерист от флота, зачислен към Специалните операции. Беше в Ирак заедно с Рийс преди няколко години, когато Рийс командваше екипи снайперисти в Рамади в разгара на войната.
— Беше трудно, Карл. Няма да те лъжа. В момента съм малко объркан. Просто ми трябва малко време, за да погледна на нещата отстрани.
Карл, който беше религиозен, погледна офицера на тюлените. В Рамади беше изпращал Рийс на повече мисии, отколкото можеше да запомни. Помнеше обаче огромното уважение, с което се ползваше Рийс не само от хората под негово командване, но и от повечето висши офицери на театъра на военните действия.
— Карл, отивам до Ниланд за няколко дни. Точно сега имам нужда да съм с момчетата.
Ниланд беше площадката за упражнения на тюлените недалеч от Ел Сентро, Калифорния, до планините Чоколейт — място, където момчетата можеха да стрелят и взривяват колкото им душа иска на стрелбищата.
— Ниланд? — повтори Карл. — Тоест, не е ли по-добре да идете на… ъ-ъ, където и да е… ъ-ъ, някъде другаде… нали знаете… защото…
— Спокойно, Карл. Искам да разпусна с момчетата и да се махна за няколко дни от всичко това. Да взема някоя МК 48 и да изстрелям няколко пълнителя.