Вече говореше на езика на Карл.
— Разбрано, сър. И, сър? Ъ-ъ, с жена ми се молим за вас всяка вечер.
— Благодаря, Карл. Това означава много за мен.
— Сигурно ще искате да вземете и малко играчки, нали? — попита Карл, за да смени темата.
— Определено — с усмивка отвърна Рийс. — Можеш ли да ми намериш две хиляди патрона калибър 7,62 и кутия 77 „Блек Хилс“, докато си взема оръжията?
— Няма проблем, сър.
Е, поне като че ли адмиралът все още не му беше отрязал достъпа до оръжия и муниции.
Рийс отиде при машината на стената и пъхна идентификационната си карта. Това щеше да е истинският тест. Въведе личния си код, притисна палец върху таблото на стената и погледна в скенера на ирис. Процедурите за сигурност в оръжейните бяха изминали дълъг път през кариерата му. Той помнеше времена, когато нямаше никакви други мерки за сигурност, освен ключалка на шкаф, пълен с оръжия. „Добрите стари времена“ — помисли си. Машината издаде звуков сигнал, светна зелена светлина и отвори вратата на оръжейната и вътрешната, зад която се пазеха всички оръжия на отряда.
Рийс взе една количка за тежките неща и тръгна по коридора, като мина покрай шкафовете за други оръжия, докато не стигна до онова, което търсеше. Още не беше върнал личните си оръжия след връщането си от Афганистан, но въпреки това искаше да попълни запасите си за онова, което предстоеше. „Винаги бъди подготвен.“
Огледа големия шкаф. Въпреки името си това беше всъщност отделна стая, пълна с инструменти на смъртта. Пред Рийс имаше редици и редици автомати, пистолети, пушки, снайпери, уреди за нощно виждане, гранатомети, леки картечници МК-48 и МК-46, гранати, кутии с блокчета пластичен експлозив и какво ли не още — мокрият сън на всеки любител на оръжията.
Рийс пристъпи вътре и започна да товари количката с инструментите на занаята си.
20.
Шейди Кениън Естейтс
Ориндж Каунти, Калифорния
— Майк. Майк. Майк?
— Ъ-ъ, какво? Извинявай, скъпа… — Майк Тедеско остави мобилния си телефон и посегна към биберона на плота, към който недвусмислено сочеше жена му, после бързо погледна недокоснатата си купа овесени ядки, сякаш в нея се намираха отговорите на някакви въпроси.
Джанет Тедеско погледна съпруга си и въздъхна. През последните месеци той беше по-отнесен от обикновено. Може би непрекъснатите пътувания до Вашингтон и обратно започваха да му се отразяват. Или може би беше заради това, че почти всеки ден пътуваше до Ел Ей, макар че нито веднъж не се беше оплакал от това. Тя знаеше, че той живее в Ориндж Каунти само защото тя беше израснала тук и обичаше това място. Приятелите ѝ бяха тук, родителите ѝ живееха само на половин час път от дома им. Майка ѝ и татко ѝ се грижеха за трите им деца, за да може Джанет да присъства на много от безкрайните политически кампании за набиране на средства и благотворителни събития, които бяха специалността на Майк. Майк винаги печелеше благодарности и овации, задето е парчето от пъзела, свързващо всички останали. Това я караше да се чувства безкрайно горда.
Технически Майк Тедеско беше бизнес консултант, но всички, които го познаваха, го наричаха Посредника. По един или друг начин той имаше връзки с почти всички, които имаха някакво значение в Южна Калифорния, от директори на филмови студия до ключови политически фигури. Приятелите му го наричаха 1Г, тъй като създаваше впечатление, че се намира само на един градус разстояние от всеки, с когото би искал да се срещнеш. Тедеско беше от онези хора, които ги бива във всичко. Той беше онзи, когото си мразил в училище, защото никога не му се налага да учи и може да те бие на голф и в най-лошия си ден. Красивата му външност и образованието от Бръшляновата лига, съчетани с атлетичните му таланти, му спечелваха значителна популярност от представителите и на двата пола, но той си оставаше изненадващо всеотдаен съпруг и баща.
Погледнато отстрани, той имаше съвършен живот — дом до игрището за голф в Шейди Кениън, най-ексклузивния частен комплекс в Ориндж Каунти, невероятен апартамент на Мауи и планинска вила в Диар Вали. Винаги чисто нови „Рейндж Ровър“ за жена му и „Бентли“ за него завършваха този калифорнийски вариант на картина на Норман Рокуел. За разлика от мнозина от онези, с които имаше вземане-даване, той би бил също толкова доволен, ако не и повече, ако беше туристически гид или ски инструктор. Просто го биваше с хората и честно казано, искрено му харесваше да им помага.
Голямото предизвикателство за него беше да жонглира с всички тези съперничещи си искания и да направи така, че всички да са удовлетворени. Живееше с постоянно чувство за вина, може би от двете години, прекарани в католическо училище през ранните години от живота му. Съвестта го гризеше всеки път, когато го викаха на среща във Вашингтон или попадаше в задръстване на отиване или връщане от Ел Ей. Това беше време, прекарано далече от прекрасната му жена и децата. Той искаше да се махне от този забързан начин на живот, с който бяха свикнали.