Но да излезе от кабинета на Пилснър и да види лично лицето на един от хората, в чието унищожаване беше взел участие, се беше оказало почти непоносимо. Пред него седеше истински герой, в чийто мозък растеше тумор, чиито войници и семейство бяха мъртви, без той да има никаква представа за силите, готвещи се да съсипят живота му още повече и в крайна сметка да го затрият.
Майк беше най-слабият в групата. Знаеше го. Знаеше също, че ако покаже какъвто и да било признак на тази слабост, останалите няма да се поколебаят да го хвърлят на вълците. Това не беше дама, нито шах. Това беше триизмерен покер и Майк трябваше да го играе и да блъфира, ако искаше да завърши играта. Момент, не да завърши играта, а да оцелее в нея. Сега целта му беше да премине през тази катастрофа и да запази живота си, както и живота на жена си и децата си. Ако държеше главата си снишена, можеше да спаси семейството си и да достигне набелязаната сума. И след това щеше да приключи веднъж завинаги със Стив Хорн и другите като него.
Сигурен беше, че ще изкупи греховете си в този живот или в следващия. Бог щеше да го накаже. Щеше да носи сам товара от участието си в това чак до гроба и там, където щеше да попадне след това.
21.
Военноморски медицински център „Балбоа“
Сан Диего, Калифорния
Д-р Пол Ръсел приключи редовната си смяна във Военноморския медицински център „Балбоа“ и махна за довиждане на колегите си. Помисли си дали да не се отбие до фитнеса на път за вкъщи, но беше прекарал на крак целия ден и просто не можеше да намери подходящата мотивация да го направи. На четирийсет и осем тази липса на желание започваше да му се отразява и вече усещаше как коремът му започва да опъва широките му лекарски дрехи. Тръгна през лабиринта коридори, в които посетителите можеха да се изгубят завинаги, към служебния паркинг. Отключи застаряващото си волво и се качи зад волана. Черната чанта, спомен от една медицинска конференция, беше в скута му, когато протегна ръка да затвори вратата.
Когато д-р Ръсел затръшна вратата, невидима ръка сграбчи кичур от косата му и рязко дръпна главата му назад към облегалката. Дуло на пистолет притисна врата му под челюстта и едва не го задуши.
— Погледни в огледалото — каза глас зад него. — Помниш ли ме?
Ръсел се поколеба и погледна към прозореца, без да се опитва да мърда глава. Моментално позна лицето — Джеймс Рийс.
— Да, знам кой сте.
— Защо ме изписа, щом знаеше за тумора? — спокойно попита Рийс.
— Не знам нищо за никакъв тумор — запелтечи Ръсел, мъчеше се окаяно неуспешно да поддържа някакво подобие на самообладание. — Още не сме получили резултатите от лабораторните ви изследвания и скенера. Казаха ми да ви изпиша независимо какво ви има. Заплашиха да убият семейството ми.
— Кои са тези „те“?
— Някакъв тип от Министерството на отбраната. Имам негова визитка в чантата си. С радост ще ви я дам. Моля ви, не наранявайте децата ми.
— Бръкни бавно и извади визитката. Ако от шибаната чанта се появи нещо друго, кръвта ще ти изтече преди да си стигнал до спешното отделение. — Рийс леко премести дулото на глока си и го притисна в сънната му артерия.
Ръсел затършува с тресящи се ръце в неподредената чанта за визитката.
— Ето. Намерих я.
— Остави я на дясната облегалка. — Ръсел се подчини. — Какво точно ти каза въпросният тип?
— Знаеше всичко. Знаеше, че имам връзка с една от сестрите в болницата. Каза, че ще убие жена ми и децата ми и ще го направи да изглежда, сякаш съм се отървал от тях, за да се събера с нея. А аз дори не искам да съм с нея! — отчаяно възкликна Ръсел. — Каза, че ще минавате през болницата на връщане от мисия зад граница и че трябва да ви освободя незабавно, независимо от състоянието ви. Оттогава не съм го чувал.
Д-р Ръсел стисна клепачи и трепна. Най-неочаквано ръката пусна косата му, задната врата се отвори и пистолетът се махна от врата му. Той усети как центърът на тежестта на волвото се измества и чу задната врата да се затръшва. Погледна облегалката. Визитката беше изчезнала. Премести чантата на съседната седалка и осъзна, че лекарските му дрехи са подгизнали от пот. Освен това се беше напикал. Остана да седи в колата си двайсет минути, като се мъчеше да спре да се тресе, след което запали двигателя и потегли към къщи при жена си и децата.
Докато се отдалечаваше от „Балбоа“, Рийс откри, че умира от глад, и си даде сметка, че от повече от двайсет и четири часа кара само на кафе. Насочи се към едно старомодно италианско заведение за сандвичи, което беше посещавал няколко пъти през годините. Заведението беше семеен бизнес и от онези места, където няма камери и никой не задава въпроси. Когато стигна търговския център, завари паркинга почти празен. Магазинът за хранителни стоки, който навремето заемаше сградата, отдавна се беше преместил на ново място, оставяйки след себе си серия дребни бизнеси, които се опитваха да се възползват от относително ниския наем.