— Ами, нали разбираш, надявахме се…
— Ние?
Агнон огледа празното помещение, наведе се напред и каза тихо:
— Господин Хорн се надяваше, че бихте могли да елиминирате целта.
Холдър поклати глава с видимо отвращение.
— Наистина ли сте толкова тъпи? Този тип оцелява при засада в Афганистан, аз „самоубивам“ единствения друг оцелял, а после семейството му загива при случайно нахлуване в дома му. Не мислите ли, че ще изглежда малко подозрително, ако точно сега и той вземе, че умре? Все пак ченгетата и пресата не ядат доматите с колчетата.
Агнон отвори уста да каже нещо, но се спря и погледна Тедеско за подкрепа.
По-високият мъж най-сетне заговори. Той също беше леко уплашен от Холдър, но отношенията му с общия им ментор му даваха малко повече кураж.
— Джош, Хорн разговаря с Джей Ди и той предложи помощта си. Запознах го със ситуацията и той има решение за нас.
— Решение?
— Предложи ни да използваме „спящ агент“. Каза, че знаете какво има предвид.
— Джей Ди ви е казал това? — При споменаването на покровителя му отношението на Холдър омекна.
— Да. Каза, че това е най-добрият начин за премахване на Рийс, без да се събуди подозрение. Покрай целия шум след фиаското в Афганистан и нахлуването в дома му Хорн смята, че въпросният спящ агент няма да събуди подобно подозрение. Залогът е много голям, Джош.
— Хм… Ако тази опция е на масата, съгласен съм, че трябва да изберем нея. Щом Джей Ди я е предложил, ще се погрижа. — Холдър отпи отново от кафето си и погледна Тедеско право в очите. — Държиш ли се?
— Какво искаш да кажеш?
— Че подобни неща не са по твоята част. Ще издържиш ли, или ще трябва да държа под око и теб?
— Мен? Всичко е наред, Джош. Не се безпокой за мен.
— Само гледай да не се размекнеш, Тедеско. Всички трябва да сме заедно в това. Как е красивата ти жена?
— Добре е. На линия съм… сериозно.
— Добре. А сега, ако ни извиниш, двамата с господин Агнон имаме да обсъдим някои неща.
— Ъ-ъ, добре. Кажете ми, ако имате нужда от мен.
Тедеско стана и нервно тръгна към вратата, като се чудеше какво ли двамата не искат да кажат пред него.
Коронадо, Калифорния
Тази нощ Рийс спа по-добре, отколкото беше спал преди последната операция. Събуди се без будилник в 6:45, наплиска лицето си със студена вода и погледна в огледалото над умивалника. Осемнайсет години скачане от самолети и хеликоптери, вдигане на тежести и трениране на бойни изкуства си бяха казали думата. Изглеждаше уморен. Още нямаше четирийсет, но се изненадваше, че в гъстата му тъмна коса все още няма бели косми, макар че забеляза отделни по брадата, която му беше набола. Като цяло се чувстваше голям късметлия, че е преминал през бойните изпитания сравнително невредим, докато толкова много други като него се завръщаха с пречупено тяло, ум или дух. Затътри се сковано до кухнята и завари кафеварката празна. Лорън ставаше рано и винаги тя правеше кафето. Рийс знаеше, че малки напомняния като това ще подхранват мъката от смъртта ѝ до края на живота му и че няма какво да направи по въпроса. Нищо друго, освен да избие всички виновници. Прескочи кафето и облече спортния си екип.
Всяка задгранична мисия на тюлените се предхождаше от тренировъчен период, през който те се подготвяха физически и психически за опасните задачи, които ги очакваха. И съвсем малки грешки на бойното поле могат да станат причина хора да се прибират у дома в чували за трупове и умения като стрелба, работа с експлозиви, използване на комуникационна апаратура и оказване на първа помощ бяха жизненоважни. Рийс знаеше, че го очаква битка от друг тип, и първата му стъпка към нея беше да се увери, че тялото и умът му са готови.
За да загрее за ранния крос направи серия разтягания, след което погледна айпода в ръката си. Поколеба се за момент, преди да натисне бутона и да затвори очи. Айподът беше на Лорън. Той знаеше, че музиката ще го върне право при нея. Искаше тя да е до него, но също така знаеше, че когато дойде моментът за действие, няма да иска тя да го разсейва. Точно сега обаче имаше нужда от зареждане. Натисна копчето, закрепи плейъра за ръкава си и беше възнаграден с „Ще чакам“, една от любимите песни на Лорън на „Мъмфорд енд Сънс“. Спомни си как я бяха слушали двамата, докато седяха увити в одеяло на поляната на един концерт в края на есента, като отпиваха от бутилката уиски, която Лорън беше успяла да вмъкне тайно на събитието. Когато се запознаха в колежа, Рийс не можеше да понася вкуса на Лорън към фолк рока. Самият той предпочиташе много по-твърда музика, но тя успя доста бързо да го преориентира и двамата бяха прекарвали много вечери под звуците на хармониките, барабаните, цигулките и китарите на различни групи, като добавяха към тях и по няколко песни от „Ханк, Уейлън, Хагард и Кеш“. С музиката на Лорън в ушите Рийс започна единайсеткилометровата си обиколка на острова.