Пробяга първия километър и половина с бавно и равномерно темпо, след което продължи на интервали от по две минути — бързо, почти анаеробен спринт, след което преминаваше на нормален крос. На последния километър и половина заряза тротоара и слезе на белия пясък на плажа — същия, по който беше тичал преди почти двайсет години по време на началното обучение за тюлен. Мускулите на краката му горяха, докато бягаше по мекия пясък, като се мъчеше да поддържа възможно най-бързо темпо. Спринтира през въображаемата финална линия зад прочутия „Хотел дел Коронадо“, като се включи във върволицата почиващи, които се връщаха от безгрижни разходки по плажа и вървяха към постройките, за които се говореше, че са вдъхновили Изумрудения град от класиката „Вълшебникът от Оз“ на Л. Франк Баум. Да си плувнал в пот и в спортен екип те правеше на практика невидим в повечето части на Съединените щати и особено при хотелите. Рийс влезе в лобито от деветнайсети век, където имаше безплатен уайфай.
Откри, че го чака съобщение от Кати.
Намерих едни неща, които трябва да видиш. Кога можем да се срещнем?
Рийс отговори:
Вече съм безработен, така че когато ти е удобно, кажи ми къде ще си.
Остана за момент загледан в екрана с надеждата, че тя е на линия и ще отговори веднага. Така и стана.
Довечера имам репетиция на вечеря, една приятелка от колежа се омъжва. Ще бъда в хотел Хайт на Хънтингтън Бийч. Можеш ли да дойдеш между 4 и 6?
Мога, ще те намеря.
Рийс изключи телефона и слезе по стълбите на хотела да си вземе нещо за закуска на път към дома.
23.
Хънтингтън Бийч, Калифорния
Спря на едно празно място на паркинга при плажа и мина по пешеходния мост до „Хаят“. Беше с жълто-кафяв панталон, тъмносиня риза и синьо спортно сако — чудесен градски камуфлаж, с който можеше да мине еднакво добре както за търговец, така и за човек, отиващ на репетиция на сватбена вечеря. Мина през градината, където организатори на партита правеха финални промени за събитието, на което по всяка вероятност щеше да участва Кати. Обстановката и украсата със сигурност показваха, че бащата на младоженеца не разчита на флотска заплата.
Рийс предпочиташе да не влиза в лобито, ако е възможно, но по всяка вероятност всички гледащи към плажа врати бяха достъпни само за гости на хотела. Оказа се прав. Извади телефона си и го вдигна към ухото си, сякаш разговаря. Когато видя една изгоряла от слънцето двойка на негова възраст да се прибира след деня, прекаран в пиене край басейна, каза: „Добре, чао“ на въображаемия си събеседник и се вмъкна след тях през вратата. Тръгна по главния коридор към асансьорите и видя вътрешен телефон на една малка маса. Вдигна го и веднага чу сигнал за повикване.
— Обслужване на гости, с какво мога да ви помогна?
— Бихте ли ме свързали с госпожица Буранек? Б-У-Р-А-Н-Е-К.
— Момент, моля.
— Ало?
— Кати, аз съм. Пристигнах. В коя стая си?
— Двайсет и две трийсет и едно. Втори етаж, източната страна на сградата. Ако не друго, поне изгледът е чудесен.
— Ще се видим след малко.
Рийс мина покрай асансьорите и се качи по стълбите до втория етаж. Тръгна по коридорите в посоката, която би трябвало да е изток, докато не видя търсения номер. Почука на вратата.
Тя се отвори веднага и ченето на Рийс едва не увисна. Кати очевидно беше облечена за репетицията. Носеше плътно прилепнала по тялото черна рокля, която подчертаваше стройната ѝ фигура. Косата ѝ беше разпусната, а на лицето ѝ имаше съвсем дискретен грим. Не носеше обувки, поради което беше с почти трийсет сантиметра по-ниска от Рийс.
— Господи, колко си висок? Метър и деветдесет? — попита тя, като се повдигна на пръсти, за да подчертае думите си.
Хората винаги вземаха Рийс за по-висок, отколкото беше в действителност.
Тя го изненада с прегръдка, от която той се вцепени неловко. Без да знае как да отговори, Рийс я потупа по гърба, сякаш прегръщаше баба си.
„Господи, как ухае“ — помисли си и се почувства гузен.
— Извинявай, падам си по прегръдките — каза Кати, докато Рийс стоеше онемял пред нея. Тя го изгледа от глава до пети. — Добре изглеждаш. Влизай и сядай. Имам куп неща, които искам да ти покажа.