Екипът на клиниката беше адски свестен и едва ли можеше да направи нещо повече, за да го успокои. Големият шум напоследък около тюлените и дръзките им мисии беше дал на широката публика възможност да зърне част от онова, което такива като Рийс правеха от десетилетия. Хората правеха всичко по силите си да бъдат полезни, когато научаваха с какво се занимава Рийс, и макар да оценяваше това, той намираше вниманието им за малко смущаващо. Не смяташе, че обществото му дължи нещо заради службата му. Чувстваше се щастливец, че години наред е имал работа, която е обичал, и е бил рамо до рамо с едни от най-добрите войници на света.
Клиниката беше архитектурен шедьовър — бетон и стъкло с дървени елементи, които я правеха да изглежда топла и естествена. Проектирана и построена като център за неврохирургия от световно ниво, тя очевидно обслужваше хора със сериозна здравна осигуровка. Никой не чакаше реда си и доколкото Рийс можеше да прецени, нямаше други пациенти, освен него. Това наистина беше най-доброто обслужване, на което можеше да се надява човек.
След като попълни някакви формуляри и отговори на порой въпроси, зададени от една от сестрите, го отведоха в една стая, където му направиха скенер на главата. След това го заведоха в стая за преглед, в която след по-малко от десет минути чакане влезе оплешивяващ мъж в края на шейсетте.
— Капитан Рийс, аз съм доктор Джърмън. Благодаря, че дойдохте.
Въпреки фамилията акцентът и произходът на мъжа бяха очевидно латиноамерикански.
Рийс стана да стисне ръката му.
— Благодаря, че се съгласихте да ме прегледате, сър, наистина съм ви благодарен. Екипът ви е чудесен.
— Няма защо да ми благодарите, капитане. Е, да ви кажа какво ще правим днес — продължи по същество докторът. — Ще направим биопсия на нещото в мозъка ви, за да видим какво е то. Процедурата, която ще използваме, се нарича стереотактична биопсия. От скенера знаем точното местоположение на образуванието. Всъщност използваме координати, може би подобно на онези, които използвате вие за ориентиране. Компютърът ни дава карта и ни казва откъде да проникнем в черепа. Ще наложим на главата ви така наречената стереотактична мрежа, която ще насочва иглата до точното място. Ще се наложи да обръснем много малка част от скалпа ви и ще ви направим местна упойка. По време на цялата процедура ще бъдете буден.
Очите на Рийс се разшириха, макар че предварително се беше запознал с процедурата.
— Зная, че сигурно звучи плашещо, капитане, но всъщност е нещо напълно рутинно. Сигурен съм, че през кариерата си сте се изправяли срещу много по-страшни неща. Ще направя много малък разрез и ще използваме бургия, за да проникнем в черепа ви. Отново ви казвам, не искам да се тревожите, а просто да знаете какво правим. Ще вкараме иглата и ще вземем няколко проби от различни области от образуванието, които ще бъдат анализирани в лабораторията. След това ще ви зашия и ще можете да почивате тук толкова, колкото искате. Когато решите, ще можете да се приберете у дома. Не е нужно да преспивате, стига всичко да мине по план, а моята работа е да се погрижа да мине така. Имате ли въпроси, капитане?
— Да, сър. Предполагам, че виждате куп подобни неща?
— Да, капитане, всеки ден.
— Моят случай зле ли изглежда? Според скенера, искам да кажа.
— Аз съм само механикът, капитан Рийс. Работата ми е да вляза и да взема малко тъкан. Не бих могъл да направя разлика между добро и лошо петно. Други въпроси?
— Да, още един. Колко време ще живея, ако биопсията покаже, че имам тумор?
— Трудно е да се каже, капитане. Има прекалено много фактори, които трябва да се вземат предвид. Уверявам ви, че имаме най-добрите специалисти в областта, които ще разгледат резултатите и ще обсъдят възможностите и изгледите. Зная, че отговорът ми не е особено конкретен, за което се извинявам. Нека засега не се тревожим за това. Нека първо разберем с какво си имаме работа. След това ще кроим планове. Добре ли ви звучи?
— Да, сър. Да го направим.
— Отново повтарям, опитайте се да не се тревожите. Обещавам, че ще върна всичко обратно на мястото му. Екипът ми ще ви подготви и след малко се връщам.
— Благодаря, докторе.
— Няма за какво. Аз ви благодаря за службата ви за страната.
Рийс зададе въпросите си не защото се тревожеше, че ще умре, а защото се страхуваше, че може да си отиде преди да е успял да разбере защо войниците и семейството му бяха убити и преди да е успял да се погрижи за виновниците.
Процедурата изобщо не беше болезнена. Беше странно да знаеш, че някой пробива дупка в главата ти. Най-изнервящото беше звукът на бургията. След това Рийс остана два часа в клиниката под наблюдението на медицинския персонал, преди да бъде изписан.