Мозъкът на шофьора престана да праща команди на тялото му. Крайниците му затрептяха конвулсивно по начина, по който правят крайниците на повечето животни и хора, простреляни в централната нервна система, но тевтонската изработка на джипа — автопилотът беше нагласен на 95 км/ч — продължи да държи колелата насочени право напред и нагоре по склона, сякаш не се беше случило нищо. Докато колата профучаваше покрай него, Рийс за момент си помисли, че не е улучил. Когато колата стигна билото, след като беше ускорила за изкачването, безжизненото тяло на Бойкин се килна напред и воланът рязко се завъртя наляво. Набраната инерция, наклонът и високият център на тежестта на джипа създадоха лавинообразен ефект и мерцедесът се преобърна през предното си дясно колело и се запремята по пътя. Писъкът на гума и метал върху асфалт и камък беше оглушителен, но само един човек можеше да го чуе.
Рийс се усмихна за първи път от много месеци, докато вадеше найлоновото пликче от вътрешния джоб на якето си. В него имаше сгъната на две пастелна рисунка със списък имена на обратната страна. Рийс извади огризка от молив, зачеркна първото име, върна рисунката в плика и го прибра при сърцето си.
Първа част
Засадата
1.
Три месеца по-рано Афганистан, провинция Хост
02:00
Тази мисия не се харесваше на нито едно от момчетата. Сега, на около километър от целта си, те бяха пропъдили тези мисли от умовете си и се бяха съсредоточили изцяло върху смъртоносното предизвикателство пред тях.
Капитан трети ранг Джеймс Рийс погледна закрепения за приклада на автомата си джипиес, проучи терена пред тях и нареди бързо установяване на периметър. Снайперистите вече заемаха позиции на високо, когато командирите на отделения дойдоха при Рийс за последни инструкции преди приближаването към целта. Въпреки всички технологии, с които разполагаха, нещата можеха да се оплескат за миг. Врагът беше коварен и много адаптивен. След шестнайсет години война афганската поговорка „Американците могат да имат всички часовници на света, но ние пък имаме всичкото време“ звучеше дори по-вярно, отколкото в началото.
— Какво мислиш, Рийс? — попита един едър здравеняк, приличащ на извънземен с камуфлажния си екип, бронята и каската със закрепен за нея уред за нощно виждане.
Рийс погледна най-опитния си заместник. Светлозеленото сияние на уреда за нощно виждане (УНВ) осветяваше брадата и лицето му, на което играеше онази лека уверена усмивка, която може да се види единствено у професионален войник от специалните части.
— Намира се зад онова било — отвърна Рийс. — Дронът не засича никакво движение. Никакви постове. Нищо.
Заместникът му кимна.
— Добре, момчета — каза той на другите четирима до тях. — Да го направим.
Изправиха се решително и с увереността на хора, чувстващи се комфортно в хаоса, тръгнаха нагоре по каменистото било, за да изведат екипите си на позиция, преди да приближат целта и да установят контакт.
„Изглежда твърде лесно. Пак прекаляваш с мисленето. Това е просто поредна мисия. Тогава защо е това чувство? Може да е просто от главоболието.“
Главоболието измъчваше Рийс през последните няколко месеца и накрая го пратиха във Военноморския медицински център „Балбоа“ за изследвания преди това назначение. Още нямаше вести от докторите.
„Може и да е нищо. Но може и да е нещо.“
Рийс отдавна беше научил, че ако нещо не изглежда наред, най-вероятно не е. Тази преценка му беше спасявала неведнъж живота, както и този на хората му.
Всичко беше вървяло прекалено лесно за тази мисия — разузнаването, проникването, сегашното състояние на нещата. И защо беше това настояване от началството да се заемат с тази цел? Кога за последно висшето командване се беше намесвало в процеса на тактическото планиране? Нещо не се връзваше. „Може пък всичко да е добре. Може да е от главоболието. И може би малко параноя. А може и вече да остарявам за тази работа. Съсредоточи се, Рийс.“
Не за първи път приближаваха цел, която можеше да е засада. В един момент във войната, когато разузнавателните сведения, събрани от хора и техника, показваха голяма вероятност от засада, Рийс би разбил вратата с термобаричен реактивен снаряд АТ-4 или с няколко 105 мм куршума, изстреляни от АС-130. Това беше първият път, когато тактиката беше наложена отгоре от хора, които нямаше да бъдат на терен. „Съсредоточи се върху мисията, Рийс.“