Холдър излезе след седем минути и заключи вратата след себе си. Огледа района, докато вървеше към колата, но не обърна внимание на бегача, който загряваше от другата страна на оградата. Рийс го изчака да потегли с големия си кадилак и да мине през портала, след което прескочи оградата и тръгна небрежно към вратата на Холдър. Сложи си ръкавици и разкопча якето, под което носеше найлонова торбичка за бегачи, в която държеше инструментите си. Трябваха му само десетина секунди да се справи с ключалката. Не се безпокоеше, че ще остави някакви следи от влизането си по нея — Холдър беше излязъл бързо от апартамента си, без да поглежда ключалката. Ако беше инсталирал някаква система за сигурност вътре, Рийс щеше да разбере.
Заключи вратата след себе си и се обърна. В апартамента нямаше почти никакви мебели, което го правеше да изглежда по-голям от онзи, който показваха на потенциалните наематели. В дневната имаше телевизор с плосък екран, разположен в центъра за забавления, който очевидно беше част от стандартното обзавеждане — евтино канапе с черна изкуствена кожа и малка масичка за кафе, която Холдър вероятно използваше и за хранене. Площта, където трябваше да бъде трапезарията, беше празна. Нямаше никакви признаци за алармена инсталация, макар че в тези времена човек можеше да скрие камера буквално навсякъде.
Рийс първо влезе в по-малката спалня, защото предполагаше, че Холдър вероятно я използва за кабинет. Оказа се прав. Откри малко компютърно бюро и стол от онези, които можеха да се намерят в големите магазини за офис оборудване. Върху бюрото лежеше куфарче от черен неопрен. Рийс го отвори и извади от него черен лаптоп. Извади от торбичката сребристо алуминиево устройство, което беше малко по-голямо от смартфон, и го включи към USB порта. Замига червена светлина, показваща, че устройството записва съдържанието на твърдия диск.
Свалянето на информацията щеше да отнеме няколко минути, така че Рийс коленичи в ъгъла и извади глока от торбичката, за да покрива вратата. Ако Холдър се сетеше, че е забравил нещо и се върнеше, щеше да стане доста шумно. След десет минути, които му се сториха цяла вечност, мигащата червена светлина се смени със зелена. Рийс прибра пистолета, откачи устройството, върна лаптопа в куфарчето и го постави точно така, както го беше заварил.
Огледа набързо останалата част от апартамента и най-вече спалнята. Тя се оказа не толкова спартанска, колкото останалата част от жилището, но не много. Беше очевидно, че Холдър няма планове да остава задълго в района. Рийс устоя на изкушението да направи нещо гадно с четката му за зъби. Преди да излезе, погледна през шпионката и напръска пантите на вратата с WD-40, след което се измъкна навън и заключи. Затвори торбичката на гърдите си, вдигна ципа на якето и се затича в тръс към колата си.
29.
Офиси на „Семейна фондация Хартли“
Ню Йорк
Потърсиха го по сигурната линия. Тя имаше най-доброто криптиране, което можеше да осигури Агенцията за национална сигурност. Единствено президентът разполагаше с подобна технология. Обаждането беше от жена му Лорейн, с която Дж. Д. Хартли рядко разговаряше за нещо различно от бизнес.
— Какво искаш, Лорейн?
— Какво правиш, Джей Ди?
— Преглеждам речта за мероприятието на фондацията. Наред ли е всичко?
— Да не си живял в пещера, Джей Ди? Нищо не е наред. Трябва да решим въпроса с лекарството. Тедеско е твой човек, Джей Ди. Шоуто е твое. Искам онзи Рийс мъртъв, при това веднага. Няма да позволя някоя от схемите ти за бързи пари да съсипе политическата ми кариера. Дадох им достъп до какви ли не класифицирани активи. Най-добре да не прецакват нещата.
— Знам, знам. Този тип се оказа труден за убиване. Не е като да се опитваме да премахнем готвач в столова. Какво искаш да направя? Още един опит за удар в къщата му определено ще накара някои хора да се зачудят.
— Искам да се качиш на самолета и да накараш онези тъпаци да разберат, че това трябва да приключи сега, или излизаме и край на сделката. Не ми пука какъв е залогът, нито какви болести ще лекува онова нещо. Изобщо не трябваше да позволявам да ме уговориш да участвам.