По пътя към дома беше прегледал нещата, които бе взел от таксито. Според шофьорската книжка името на стрелеца беше Хумза Камир. Кой беше той и защо искаше смъртта му? И откъде се беше сдобил със служебната снимка на Рийс, както и с фотографии на дома и колата му? Изглеждаше, че към страницата със снимките е имало прикрепени и други листове, тъй като се виждаше следа от кламер. Трябваше да помоли Кати да проучи Камир и евентуалните му връзки с Рийс или Военноморското командване на специалните операции. Покушението срещу него и Кати със сигурност беше свързано с убийството на семейството му и на хората му, със смъртта на Бузър и с туморите, но как бяха успели да го открият в Китайския квартал?
Човек може да планира дълго време, но в един момент се налага да действа. Време беше Рийс да направи онова, в което го биваше най-много. Време беше да започне да убива. Засега имаше само четири мишени в списъка си, но докато ги проследяваше, щеше да събере допълнително данни и още имена. Това му напомняше на горещите и наситени с екшън дни в зенита на безредиците в Ирак. Тогава удряха някоя къща, спипваха неколцина от лошите и използваха информацията, получена на място. Час по-късно удряха друга къща благодарение на новополучените сведения. И така нататък, къща след къща, нощ след нощ, докато не ликвидираха вражеската мрежа.
Благодарение на информацията от диска на Холдър Рийс си беше набелязал основните стъпки за осъществяването на плана си. Тази група имаше възможността да се пръсне, ако разбере, че ги е взел на прицел, така че сроковете бяха жизненоважни и трябваше да изпълни всеки удар по такъв начин, че да прилича колкото се може по-малко на целенасочено убийство.
Освен това беше време да се маха. Стрелбата в Ел Ей категорично доказваше, че някой или нещо го е взело на мушка, също като семейството му и хората му. Рийс използва SpiderOak, за да остави съобщение на Ед с молба да му намери безопасна квартира. Бен отговори веднага, че се заема веднага, но въпреки здравия разум Рийс искаше да прекара още една нощ в дома си, със спомените за жена си и дъщеря си. Бен му прати адреса и го прикани да се премести там колкото се може по-скоро.
Рийс прекара остатъка от нощта в преглеждане на имейли, карти и сателитни снимки и в сверяване на дати, часове и места. В три сутринта вече беше съставил целеви пакети за четирите си „първостепенни мишени“, както щеше да ги нарича. Прегледа отново новинарските сайтове за подробности около стрелбата в Китайския квартал и след като се увери, че не знаят почти нищо, постави експлозиви на предната и задната врата и легна да поспи няколко часа на канапето, облечен в бронежилетка и с автомат М4 до него.
36.
Сан Диего, Калифорния
Мястото се наричаше „Пистата“, класическа боклучава двусмислица, свързана с местоположението ѝ недалеч от летището. Това не беше „клуб за джентълмени“ с дрескод и първокласни напитки, а долнопробен стриптийз клуб, сякаш излязъл направо от 80-те. Когато отвори вратата, Рийс беше сигурен, че ще чуе „Мотли Крю“. Като флотски човек беше посещавал достатъчно подобни заведения, особено като новобранец, но така и не беше стигнал до момента да хвърля пари по жените, които бяха сред онези, които никога няма да дойдат с теб в дома ти. Винаги мислеше за тези места като за ресторант, в който плащаш, за да прегледаш менюто и да помиришеш храната, но не и да вечеряш. Плати петте долара куверт на покрития с татуировки портиер с бръсната глава — един от онези типове, които най-вероятно държат клиентелата под контрол по-скоро благодарение на размерите и застрашителния си външен вид, отколкото на реалните си умения да се бият.
Беше малко след пет часа и мястото беше почти пусто. Неколцина нещастници на средна възраст и по-стари тикаха банкноти на танцьорките в размяна на разговори с жени, които при други обстоятелства не биха им обърнали никакво внимание. Беше изключително тъмно. Рийс се съмняваше, че някой би седнал, ако осветлението беше включено. Слабата светлина идваше от малобройни неонови и виолетови спотове, поставени тук-там по тавана. Виолетовата светлина беше благосклонна към несъвършената кожа на танцьорките, но придаваше на бялото на очите и на зъбите им странно, почти извънземно зеленикаво сияние.
Един диджей в издигната кабинка гледаше помещението като надзирател зад бронирано стъкло и помпаше музика, която беше прекалено нова и шумна, за да бъде оценена от клиентите. Рийс седна на малка кръгла масичка в ъгъла, колкото се може по-далече от сцената. Усмихна се на себе си, когато си спомни как той и другарите му бяха наричали предните места в такива заведения — „редът на перверзниците“. Винаги имаше някой, който държеше да седне там, сякаш за първи път в живота си виждаше гола жена. Една сервитьорка, която изглеждаше по-привлекателна от всички момичета на сцената, дойде да вземе поръчката му. Той си поръча бира, която пристигна бързо. Плати я в брой, като остави приличен бакшиш, но не толкова голям, че да бъде запомнен.