Рийс отново легна по корем и стреля по кашона също толкова внимателно, колкото и с ловната пушка. Спусъкът на автомата изобщо не беше толкова лек като на пушката, но откатът беше много по-слаб, почти никакъв заради монтирания заглушител. Обратно на общоприетото мнение, заглушителят не „заглушаваше“ напълно гърмежа и свръхзвуковия пукот на куршума, а правеше по-трудно определянето на местоположението на стрелеца и намаляваше нивото на шума подобно на заглушителя на автомобилен двигател. Както обикновено, технологията беше изпреварила обновлението в армията и в резултат на това американските военни влизаха в бой, без да са екипирани с най-добрите налични оръжия. Рийс би дал какво ли не да има заглушител на SilencerCo, но бюрократите, които никога не бяха виждали бойни действия, се бяха погрижили той да има достъп само до оборудване, създадено преди десетилетия — част от политически пазарлък, който нямаше нищо общо с доброто въоръжаване на бойците на Америка.
Рийс стреля още два пъти по мишената. Дупките от куршумите калибър 224 бяха прекалено малки, за да се видят с тройното увеличение, поради което Рийс отново взе бинокъла. Групата попадения беше с големината на юмрук в центъра на мишената. Хилядите километри пътуване не бяха променили мерника, но човек никога не можеше да е сигурен, без да провери. Рийс зае позиция от коляно, натисна копчето на лазера, стреля и раздроби един камък на петдесетина метра от мястото си.
Сложи предпазителя и изпразни оръжието, преди да натисне двете скоби отстрани на приемника. Дръпна ги назад, докато не се отвориха, и извади 26,67-сантиметровия приемник с цевта от ложата. После взе втори приемник и го закрепи на същото място. Той беше с дължина 36,83 см с прикрепен 40 мм гранатомет под цевта. Отгоре беше монтиран мерник Trijicon ACOG, както и лазер ATPIAL. Рийс свали заглушителя от по-късата цев и го сложи на по-дългата, като се увери, че оптичният и лазерният мерник са нулирани. След това монтира отново късия приемник и прибра автомата в кутията му.
Като офицер не му се беше налагало да използва от доста време последното оръжие. Мк 48 MOD 1 беше компактна лека картечница с лентово подаване на патроните, което в общи линии служеше като подобрена версия на старата М-60 от ерата на Виетнам. Подобно на много по-компактния автомат, избраната от него Мк 48 имаше камуфлажно покритие и беше оборудвана с лазерен и EOTech мерник. Рийс постави оръжието на двуногата му и вдигна капака. Постави водача на лентата с пет 7,62x51 мм патрона, свали капака и издърпа затвора назад, където той щракна и остана неподвижен — истинските картечници стреляха с издърпан затвор. За разлика от пушките, които контролираше с минимално мускулно усилие, Рийс трябваше да стиска здраво картечницата, за да я контролира. Намести мерника върху кутията, дръпна спусъка и изстреля два патрона, преди да успее да го пусне. Прицели се отново и изстреля останалите патрони в лентата. С бинокъла видя поне четири дупки 30-и калибър в добавка към онези, които беше изстрелял с ловната пушка. Доста добър резултат за картечница. Прибра цялото оборудване в багажника и скри кутиите с оръжия и муниции под одеялото, след което натрупа останалия багаж отгоре му. Беше си свършил работата, така че седна зад волана и потегли обратно към междущатската магистрала.
Флагстаф, Аризона
Докато пътуваше на изток и после на север, Рийс отби към Флагстаф, където трябваше да направи важно посещение. Спря на паркинга на Центъра за хора със специални потребности „Маунт Елдън“ и влезе през главния вход. Помоли да го упътят към стаята на Джуди Рийс и се регистрира като Джим Уотсън, преди да продължи по коридора.
Отвори вратата на малката, но безупречно поддържана стая. Майка му седеше на стол с вдигната облегалка. Беше с бял пуловер и жълто-кафяви панталони. Косата ѝ беше перфектно подредена, а гримът ѝ бе малко размазан. Въпреки състоянието ѝ, с помощта на грижовния екип на центъра беше запазила външното си достойнство на южняшка дама.