— Пускай! — извика Джош Холдър и вдигна взетия под наем „Ремингтън 1100“ към мишените, като пръсна първата и пропусна втората. Стрелбата по панички не беше неговата стихия.
— Трябва да стреляш между двете панички, Джош. Това не са нарезни пушки.
— Благодаря за съвета, Хорн — каза Холдър без нужния ентусиазъм.
Агнон записа точките им, докато вървяха към голф количката, която щеше да ги откара до следващата позиция.
— Какво ще правим с Рийс? — направо попита Холдър.
— Е, Джош, твоят кандидат-джихадист не успя да го убие, макар че го насочихме с дрон до точното място. Щеше да е идеално, ако беше успял! Щеше да изглежда, сякаш някакъв побъркан е бил радикализиран онлайн от ИДИЛ и се е опитал да си уреди своите седемдесет и пет девици.
— Ъ-ъ, седемдесет и две, сър — поправи го Сол Агнон от задната седалка. Обаждаше се за първи път, откакто бяха стъпили на стрелбището.
— Какво каза, Сол? — попита Хорн, без да се обръща да го погледне.
— Мисля, че девиците са седемдесет и две.
— Както и да е — отвърна Хорн. — Важното е, че това беше най-добрата ни възможност да го ударим, без да събудим твърде много подозрения. Следите щяха да сочат към побъркан вълк единак, видял снимките на Рийс от някоя статия за издънката в Афганистан и от материалите за погребението на семейството му и решил да стане мъченик за каузата. Случаят е приключен.
— Първо, онзи беше секретен актив на Хартли — поправи го Холдър. — Още не мога да повярвам, че дори не го знаете. Второ, аз само ръководех агента и му давах инструкции. Не съм го обучавал.
— И въпреки това издънката си остава твоя, Джош. Не се безпокой, Хартли не те обвиняват, но помощта им беше дотук. Ще трябва сами да се оправим с това.
— Ще ти напомня, че точно вие трябваше да се погрижите за него в Афганистан. Аз направих повече от необходимото.
— Ти си правилният човек за задачата, Джош.
— Аз работя за Джей Ди, не за теб.
— Какво искаш?
— Дял от всичко това.
— Добре. Не можем да си позволим да разводняваме много нещата, но ще получиш част.
— Искам десет процента.
— Дрън-дрън. Ще ти дам два. Два процента са достатъчно да уредиш и неродените си внуци.
— Пет процента, или Рийс става изцяло ваш проблем.
Хорн се загледа мълчаливо напред, докато управляваше количката.
— Пет да са, но няма да получиш нищичко, ако не го премахнеш.
— Добре. Някакви предпочитания как да го направя?
— Не можеш ли просто да го „самоубиеш“, както направи с приятелчето му? Нали разбираш, да го направиш да изглежда, че е бил толкова съсипан от случилото се в Афганистан и със семейството му, че не е могъл да го преживее и е решил да гризне куршума. Никой не би се усъмнил в такова нещо. Колко ветерани се самоубиват всеки ден, между другото?
— Сър, според преценките между един и половина до двайсет и двама — обади се Агнон.
— Въпросът ми беше риторичен. Стига си ни прекъсвал.
— Да, сър.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Хорн. Сега Рийс е нащрек. Знае, че е преследван. Вероятно използва предплатени телефони и бих се изненадал, ако отново се върне в дома си. Без военните дронове и достъп до националните бази данни откриването му ще е по-трудно. Не невъзможно, просто по-трудно.
— Ако караше по-нова кола, можехме просто да хакнем джипиеса му, да определим местоположението му и да пратим моите хора да го убият. Не би могъл да се справи с петнайсетте калени в битки наемници, които изтеглихме, за да се справят с това. Жалко, че кара онази древна таратайка.
— Хорн, не пращай онези неандерталци след него. Те са свързани с теб и с Хартли покрай договорите ти с военните. Освен това те са чукът. А на нас ни трябва скалпел.
— Можеш ли да го направиш, или не?
— Казах, че ще го направя, Хорн. Само трябва да го намеря отново. Дори да не сме в състояние да следим таратайката му, можем да намерим колата на неговата приятелка репортерката.
— Добре. В такъв случай оставям нещата в твои ръце. — Хорн спря количката зад офис сградата на стрелбището и слезе. — Кажи ми, когато приключиш. Трябва да се връщам в Ел Ей. Приятно прекарване на стрелбището. Имаш нужда от упражнения.
— Ти карай. Трябва да се обадя — каза Хорн, докато вървяха към неговия „Астън Мартин Ванкуиш S“, чийто сребрист цвят беше наречен находчиво „Скайфол“ от рекламния отдел на британската автомобилна компания. Хорн така и не можеше да приеме да си купи „Тесла“, предпочитана от повечето му конкуренти в Калифорния, които обясняваха суетата си със загриженост за околната среда — нещо, което той просто не можеше да понася. Колкото и бърза да беше, електрическата кола никога не можеше да събуди смесените чувства на възхищение и завист, които будеше неговият дванайсетцилиндров „Астън Мартин“.