Аз съм. Стигнах благополучно при брат си. Ти спаси живота ми. Пази се.
Рийс се замоли и Кати да се пази. Не можеше да понесе мисълта, че може да бъде наранена или убита, докато се опитва да му помогне. Но сега не беше време да мисли за това. Влезе в SpiderOak, като преди това се увери, че VPN-ът работи, и отвори папката, която споделяше с Бен Едуардс.
Здрасти, брат, имам информация за гангстерите. Ще се видим в новия ти дом, когато се прибереш.
Макар връзката да се водеше сигурна, Рийс и Бен се стараеха комуникацията им да изглежда колкото се може по-безобидно. Нямаше начин да се обади на Бен, без да рискува да издаде местоположението си. На този етап за всички би трябвало да е очевидно, че е взел на мушка Бойкин, така че информацията за гангстерите трябваше да почака. Рийс потегли обратно на изток към мястото, което беше избрал за лагеруване — просто поредният човек, решил да се махне от града и да се наслади на природата. Прекара следващите двайсет и четири часа в изучаване на картите и снимките и в подготовка на екипировката си за прехода до скривалището.
Вечерта преди планирания удар запали малък огън. В огньовете имаше нещо първобитно. От зората на каменната ера те буквално бяха поддържали човешкия живот. Предлагаха топлина и осигуряваха начин за обработка на дървесина и по-късно метали, превръщайки ги в оръжия за лов и война. На тях се беше готвила и се беше изработвала първата керамика, те бяха естествено място на сбор, можеха да дават сигнали и почти винаги бяха част от церемониалните традиции. Огньовете бяха свещени, но повече от всичко предлагаха надежда. Той се замисли за парадокса. За Маркъс Бойкин нямаше надежда, както нямаше и за Джеймс Рийс.
Загледан в горящите въглени на малкия лагерен огън, Рийс започна да си спомня. Малко преди последното си заминаване беше завел Лорън и Люси на излет до Биг Сур. Сгушеното на брега на Северна Калифорния южно от Кармел място беше едно от местата, които Рийс смяташе за най-красивите на света — любимото му съчетание от море и планина.
Лорън си беше легнала и беше оставила Рийс и Люси да прекарат заедно известно време преди шестте дълги месеца на раздяла, които предстояха. Години преди това беше споделила с Рийс, че при всяко негово заминаване на мисия или учение си дава сметка, че той може и да не се върне. Беше приела избраната от него професия и не беше от онези съпруги и майки, които непрекъснато се безпокоят за половинките си. Гордееше се неимоверно с работата му, но имаше да отглежда и дъщеря и нямаше намерение да позволява детето ѝ да я вижда непрекъснато разтревожена. Когато Рийс заминеше, те щяха да продължат да живеят по нормалния начин — да си играят, да се смеят и да растат. Погледнато сега, тя сигурно е била и уморена — от това, че трябва да поддържа и растящия в нея живот. Рийс предположи, че се е борила с мисълта дали да му каже и е решила да го изненада, когато се върне. Лорън открай време обичаше изненадите, а радостните в живота му не бяха много. Това беше подарък, който тя би искала да му даде. Рийс знаеше също, че би искала той да е съсредоточен върху работата си, а не постоянно да мисли за бременната си жена. Това беше нещо, което тя можеше да даде на семействата на мъжете под командването на Рийс. За тях беше нужно Рийс да е съсредоточен върху задачата си да води тюлените в бой. А за целта той трябваше да е изцяло посветен на работата си.
Онази вечер Рийс гледаше как дъщеря му побутва към огъня желатинов бонбон, набучен на клечка.
— Изчакай още малко, скъпа — предупреди я той. — Нека да останат само въглените, за да се получи хубава златиста коричка.
Люси само се усмихна и продължи да приближава пръчката към огъня, докато бонбонът не избухна в пламъци, а тя в смях, когато Рийс се наведе напред и задуха овъглените останки.
Бяха направили преход до пуста част от крайбрежието, за да избегнат по-многолюдните райони на парка Биг Сур, и си бяха направили лагер на плажа. В щат, в който законите определяха почти всеки аспект на ежедневния живот, беше изненадващо и освежаващо, че все още може да се насладят на лагерен огън край морето.
Рийс и Люси се бяха сгушили на един шезлонг до огъня, за да се предпазят от хладния бриз на Пасифика, и гледаха скалистия бряг, вълните и далечния хоризонт. Рийс щеше да си спомня този залез всеки ден от престоя си в Афганистан — как прегръща малкия си ангел, увит в пончо и леко одеяло, как слушат прибоя, докато небето над тях потъмнява, и как съзвездията се появяват едно след друго на черния фон за голяма почуда на Люси.
— Кое е онова яркото? — попита тя, сочеше нагоре.
Макар че изобщо не можеше да се нарече астроном, Рийс имаше основна представа за съзвездията. Това беше страничен продукт от живота, прекаран под открито небе. Той се усмихна, когато си спомни как беше задал същия въпрос на баща си преди години, под същото нощно небе.