След като преброи до двайсет, Рийс отмести душа от лицето на Агнон и издърпа тялото му в седнало положение на мокрия от урина под на банята. Дръпна найлона надолу, за да освободи устата му.
— Знаеш кой съм, нали, Сол? — с почти мил глас попита Рийс.
— Знам, знам… — изпъшка почти обезумелият Сол.
— В такъв случай знаеш защо съм тук.
Сол енергично закима.
— Аз не… не съм направил нищо… аз просто работя за Хорн…
— Виждаш ли? Вече дрънкаш небивалици. Не мога да го допусна, Сол. — Рийс бързо и рязко върна Агнон в позицията за давене и отново насочи струите на душа. Без найлона кашата беше малко по-голяма, но ефектът си оставаше същият. Само за миг можеше да го докара от нулева до десета степен на наказанието. Мозъкът на Агнон бързо учеше, че всякакъв опит да прави нещо друго, освен да се подчинява, означава моментално и невъобразимо мъчение. След като Сол прекара още двайсет секунди под душа, Рийс го измъкна от ваната.
Самият Рийс беше подлаган на давене по време на курсовете по оцеляване, избягване, съпротива и измъкване след един опит за бягство, за който инструкторите решиха, че си заслужава да се изучи. Той знаеше, че колкото и лоша да е процедурата по симулирано давене, истинският мотиватор — или демотиватор, в зависимост от човека — е заплахата да преминеш отново през нея.
— Готов ли си да говориш и да ми кажеш истината?
— Да, да… готов съм — изпъшка Агнон.
Рийс стана, отиде до плота, взе малък касетофон, сложи го на затворения капак на тоалетната и натисна копчето за запис. След това остави Агнон да си поеме дъх и започна да задава въпросите си. Първият беше лесен.
— Кой е Джош Холдър.
— Агент на Министерството на отбраната. От Вашингтон е, но е дошъл тук за този проект.
— Защо той? Как точно е замесено Министерството на отбраната?
— Той е човекът на Хартли. Работи за тях, едновременно към МО и към консултантската фирма на Джей Ди Хартли. Беше човекът за връзка, когато Хартли беше в Конгреса, и оттогава е техен довереник.
Рийс насочи разпита в друга посока.
— Кажи ми за RD4895.
„Откъде знае толкова много?“ — запита се Агнон.
— Експериментално лекарство. Една голяма компания се натъкнала на него преди няколко години и видяла потенциала му да предотвратява посттравматичния стрес, някакъв вид невронен блокер. Изглеждало, че действа, но не могли да се справят със страничните ефекти. Опитните животни продължавали да развиват тумори. Накрая го обявиха за продан и „Капстоун“ го купи на безценица.
Рийс погледна голия мъж със завързани очи пред себе си и разбра, че го е пречупил. Ужасът от последните няколко минути, съчетан със заплахата от новото му изживяване, беше лишил напълно Агнон от кураж, ако изобщо беше имал такъв. Рийс го сграбчи за ръката, издърпа го на крака и го помъкна към дневната. Закопчаните глезени на Агнон правеха движението му болезнено бавно. Рийс освободи ръцете му и ги премести отпред, закопча ги пак и го бутна назад в един фотьойл. Отвори вратата на минибара, извади две малки бутилки „Джим Бийм“ и ги изля в една водна чаша, която постави на масичката до Агнон.
Взе касетофона от банята и го сложи на масата. Изключи класическата музика, махна подгизналия и пропит с повръщано парцал от лицето на Агнон и го загледа как примигва, докато бавно свиква със светлината. Облечен в бял гащеризон с качулка, с хирургическа маска, прозрачни очила за стрелба и калцуни, Рийс приличаше повече на лаборант, отколкото на командос. Агнон моментално разбра, че няма да преживее тази нощ, и се примири със съдбата си. Каквато и воля за съпротива да бе имал, тя беше пречупена през онези кратки моменти без кислород.
Рийс посочи чашата бърбън на масата. Агнон изведнъж осъзна колко е жаден и посегна лакомо с двете си вързани ръце към напитката. Кафявата течност опари гърлото му, но и донесе известен покой на тялото и пречупения му дух.
— И така, разказваше ми, че „Капстоун“ са купили лекарството. Защо им е трябвало да го правят, щом е имало толкова лоши странични ефекти? Защо са решили, че има някаква стойност?