Запита се къде ли ще се озове самият той, когато му дойде времето. Не беше сигурен покрай онова, което се канеше да направи. Надяваше се, че ще почетат последното му желание в завещанието му да бъде погребан до Лорън и Люси. Искаше да остане с тях вечно.
Не осъзна, че е спрял да върви, нито помнеше колко дълго е стоял така, с изстиващото кафе в ръка и насълзени очи, загледан в гроба на приятеля си — едрия брадат мъж, чиято глава Рийс бе държал в ръцете си, когато не беше свързана към тялото му.
Коленичи пред надгробния камък и наведе глава, без да казва нищо. Мислите му бяха съсредоточени отвъд гроба. „Съжалявам, друже. Изобщо не трябваше да отиваме на онази мисия. Знаех го, но въпреки това отидохме. Но истината е, че сме били нарочени още преди да стъпим в Афганистан. Аз съм единственият останал. Убиха Лорън, Люси и неродения ни син, а на мен не ми остава много. Същите онези копелета, които убиха теб, убиха всички ни в онази страна по време на подготовката ни. Но не се безпокой. Имам още малко време. Знам кои са и съм по петите им. Те още не го знаят, но скоро ще научат. Тръгвам и ще им видя сметката на всичките.“
Изправи се и погледна отново гроба. Думите върху камъка се запечатаха в паметта му, преди да се обърне и да тръгне обратно между воините от минали битки.
Върху камъка, под „Мартин Ф. Хакаторн, 4.4.1975-14.6.2017, ВМС на САЩ, Афганистан“, имаше една-единствена дума: ПАТРИОТ.
Рийс идваше.
Смъртта идваше за всички тях.
Трета част
Възмездието
46.
Тихуана, Мексико
Марко успя да преведе Рийс през границата без особени проблеми. Колата, която ги откара южно през Импириъл Бийч и Отай Меса до пропускателния пункт Сан Исидро, беше модел „Рейндж Роувър Сентинел“. Направена от специалното подразделение на компанията във Великобритания, тя можеше да издържи на бронебойни запалителни куршуми и шрапнели от ръчни гранати. С мощността си от 510 конски сили и модифицирано окачване беше наистина сериозна машина. Рийс потръпваше само при мисълта за цената ѝ. Други допълнително бронирани коли се движеха пред и зад тях, придавайки им вид на президентска автоколона с британски привкус. На Рийс ескортът му се виждаше малко прекален, но това беше частта на Марко, а той изглеждаше повече от уверен, че може да прехвърли приятеля си през границата.
Рийс неволно се напрегна, когато се озоваха на пропускателния пункт, но успяха да минат без никакво забавяне. В полунощ на граничния пункт не цареше обичайното оживление, причиняващо часове забавяне в най-натоварените моменти от денонощието, които бяха свързани с постоянно растящия брой хора, които пътуваха, за да работят в Сан Диего. Марко се усмихна, когато видя как Рийс видимо се отпуска, докато се носеха на юг. Рийс се запита колко ли мексикански и американски закони е нарушил току-що, особено като се имаше предвид багажът му под седалките.
Мракът обгърна автоколоната, насочила се към сърцето на Тихуана. През последните години положението се беше влошило дотолкова, че Военноморският флот беше издал директива, забраняваща на моряците да прекарват отпуските си южно от границата. Заведенията, които преди бяха пълни с американски военнослужещи от второто по големина военно пристанище в страната, сега се посещаваха само от колежани от Сан Диего и Лос Анджелис, които бяха прекалено млади, за да бъдат допускани в баровете и нощните клубове на Южна Калифорния.
Завиха рязко наляво по някаква явно задънена улица и колите рязко спряха пред нещо, което заприлича на Рийс на импровизиран автосервиз. Зад тях се плъзна портал от гофрирана стомана.
— Пристигнахме — усмихнато каза Марко.
— Къде? — попита Рийс и се наведе напред, за да се огледа по-добре.
— В офисите ми в Тихуана.
И се разсмя, когато видя озадачената му физиономия.
— Очаквал си нещо по-добро, si?
— Ами, малко се различава от обичайната ти среда.
— А, да, напомня ми за скромния ми произход. Освен това тук мога да се съсредоточавам без нежеланите разсейвания, вървящи с успеха. Ела — продължи Марко и кимна към вратата. — Имаме много неща за обсъждане.
Рийс грабна багажа си от задната седалка, докато охраната на Марко заемаше явно обичайните си позиции, за да следи камерите, наблюдаващи района. В единия ъгъл на гаража бяха паркирани шест небиещи на очи коли, които сигурно биха се вписали идеално в трафика на Тихуана и нямаше да събудят подозрения, ако на Марко му се наложеше да се движи анонимно из града. В друг ъгъл имаше малък фитнес кът и няколко тепиха за борба.