— Така ли ме биеш всеки път? Измъкваш се да тренираш в Мексико, докато аз съм на мисия?
— Ха! Човек трябва да прави онова, което може. Знам, че си чел Сун Дзъ. За щастие сегашният противник не е — каза Марко, докато изкачваше енергично стъпалата към нещо, което според Рийс трябваше да е офис, гледащ към гаража. Той забърза след него, доколкото можеше, натоварен от тежестта на голямата си торба.
Офисът на Марко беше спретнат, дори минималистичен. Една от стените беше заета от редица монитори, които позволяваха на Марко да гледа гаража през големите прозорци, обърнати към огромния портал.
— Какъв бизнес въртиш тук? — попита Рийс.
Марко го погледна в очите.
— Имам различни бизнеси, приятелю. И мога да ръководя повечето от тях отвсякъде, но някои срещи и начинания изискват място като това. — Замълча за момент. — Запитвал ли си се някога как получих толкова бързо американско гражданство?
— Предположих, че защото бизнес интересите ти в Щатите означават доста долари като данъци.
— Да, това е така. Но аз имам и други дела, които представляват интерес за определени агенции във вашето правителство.
— То вече е и твое правителство — напомни му Рийс.
— Съвсем вярно, амиго, съвсем вярно. Знам, че е трудно да се разбере, но онова, което ще направим тази нощ, ще помогне както на бизнес интересите ми, така и на страните ни. После ще ти обясня по-подробно. Засега ще трябва просто да ми се довериш.
— Вярвам ти, Марко. Иначе нямаше да съм тук.
— Знам. Да прегледаме отново снимките.
Преди да пресекат границата бяха проучили целта по снимките, осигурени от Бен Едуардс, но искаха да ги прегледат отново. Рийс знаеше, че Марко е единственият човек, който би могъл да го доведе до нея. Марко се беше съгласил, без дори да знае какво точно си е наумил Рийс. След като го изслуша, той предложи на Рийс собствената си охрана като щурмови отряд, но Рийс не се съгласи — те можеха да го доведат до целта, да го изведат от нея и да изиграят ролята на блокиращ елемент, но само толкова. Тази война беше негова.
— Добре — каза Марко, след като прегледаха отново всичко. — Кога тръгваме?
— Каза, че до целта има двайсет минути път — каза Рийс, като си погледна часовника. — Да ги направим трийсет. Това означава, че трябва да сме при целта точно в три.
— Bien. Treinta minutos. Ще подготвя хората и колите. Ще бъдат… как му казвате? Нашият „мобилен пакет“? — каза Марко, очевидно доволен от познанията си на военния жаргон.
— Благодаря, Марко. Няма да забравя това.
Марко кимна и остави Рийс да подготви екипировката си.
Новата автоколона в Тихуана беше малко по-различна от онази, с която бяха дошли в Мексико. Луксозният „Рейндж Ровър“ и бронираният ескорт бяха заменени от невзрачни обикновени коли с огънати ламарини и покрити с прах. Идеални за нощната мисия. Рийс се замоли да успеят да запалят и остана приятно изненадан, когато чу двигателите им. Личеше си, че под капаците колите изобщо не са обикновени. Марко се усмихна отново. Харесваше му да изненадва приятеля си.
— Сун Дзъ — отново каза той с пакостливо пламъче в очите. — Заблуда.
Мобилният пакет на Рийс се състоеше от две коли, които биха били наречени окаяни таратайки почти навсякъде в Съединените щати, но бяха идеални за улиците на Тихуана. Марко и Рийс се настаниха на задната седалка на първата. Един от телохранителите на Марко седна отпред до шофьора.
— Diez minutos, Seňor Toro — каза едрият мъж от предната седалка.
Марко кимна и понечи да каже нещо, но телефонът му иззвъня.
— Perdon — каза той и вдигна. — Si. — Последва дълга пауза. — Si. Gracias. — Затвори и се обърна към Рийс. — Източникът ми вътре е излязъл от сградата. Четиринайсет души. Шест жени. Никакви деца. Жените са проститутки от Мехикали. Налага се да си ги доставят оттам от съображения за сигурност. Имат един човек на покрива с калашник и друг в предната стая с пушка.
Рийс кимна. Лицето му беше зловещо спокойно. Марко никога досега не беше виждал приятеля си в работен режим и макар че не беше от хората, които се плашеха лесно, изведнъж потръпна вътрешно. Рийс беше настроен изключително делово. И тази нощ делото му беше смърт.
— Aqui — каза мъжът от предната седалка след десетина минути, когато колата забави ход и запълзя по улицата.
— Добре — каза Марко. — Това е.
И посочи занемарена сграда в края на улицата.
— Рийс, след като убиеш онези хора, пътят ти приключва ли?
Рийс го погледна.
— Тепърва започва. Благодаря, друже. След малко се връщам.