47.
Рийс влезе бързо и тихо в изоставената сграда, посочена от Марко в Google Earth, която се намираше срещу целта. Беше някакъв строеж, който изглеждаше зарязан преди години. Чувстваше се добре. Беше облечен в полевите си камуфлажни дрехи и с пълна бойна екипировка. Бяха му трябвали повече от петнайсет години, за да нагласи екипировката си такава, каквато беше сега, и тази операция щеше да добави още една страна, в която е упражнявал занаята си. Единствената разлика с екипировката, която беше използвал в Афганистан, беше каската. Тази беше от „стандартните“, тъй като беше изгубил каската си от кевлар по време на засадата в онова гробище на империи. Освен това не беше натоварен с двете радиостанции, които носеше обикновено, и това му осигуряваше по-голяма подвижност. Уредите за нощно виждане му осигуряваха определено преимущество над противника и Рийс възнамеряваше да ги използва в пълния им потенциал.
Макар да беше почти сигурен, че сградата е изоставена, той я провери методично и плавно. „Бавно е плавно, плавно е бързо.“ Докато напредваше към покрива, се върна на друго място и в друго време, когато патрулираше улиците на Рамади със снайперисткия си екип и избираше подходящи места, откъдето да причакат нищо неподозиращата си жертва. Тази нощ беше подобна, като се изключеше това, че работеше сам и че мишените му бяха хората, които бяха убили семейството му.
Огледа покрива и се премести на място, откъдето имаше ясен изглед към целта. Къщата изглеждаше притихнала. Отначало Рийс си помисли, че източникът на Марко им е дал невярна информация, тъй като не видя пазача на покрива. Втори по-внимателен оглед показа, че мъжът е заспал на един стол, с отметната назад глава; автоматът беше подпрян на парапета до него. Рийс никога не би използвал покрива през деня, но сега, с техническото преимущество на очилата за нощно виждане, той беше логичното място, от което да атакува първата си мишена.
Коленичи и опря пушката си на парапета. Нагласи инфрачервения лазер, който беше закрепен за неговия М4 и бе невидим без уреди за нощно виждане, върху носа на пазача. Натисна спусъка и запрати 5,56 мм куршум „Блек Хилс“ право в лицето на мъжа. После насочи лазера към гърдите и изстреля още два куршума за всеки случай; заглушителят превърна гърмежите в глуха кашлица. След това стана и се върна долу на улицата.
Мина покрай колите на Марко като размазано петно, с плавни движения и насочено към вратата на сградата оръжие. Тя се оказа заключена. „По дяволите.“ Информаторът трябваше да я остави отключена. Ако беше с щурмовия си екип, Рийс щеше да избие вратата и да започне да прочиства къщата, както беше правил много пъти през войната, но сега беше сам. Тази нощ екипът му се състоеше само от него.
Незабавно превключи на втория си метод за влизане и мина отстрани на сградата. „Също като в Рамади.“ Намери външната тръба, която беше видял на снимките на Бен, бързо метна автомата на гръб и започна предпазливо да се катери нагоре. „Не е толкова лесно, колкото беше, когато бях младши офицер.“
Щом стигна до горния ръб, извади пистолета си, за да покрие покрива, но видя единствено мъртвия пазач. Прехвърли се през парапета, прибра пистолета, свали с плавно движение автомата от рамо и продължи към стълбите, водещи надолу в леговището на лъва. Не знаеше точното разположение на помещенията и трябваше да прочисти цялата сграда. Подобно на полицай с фенерче и пистолет, Рийс можеше да използва очилата за нощно виждане и лазерния мерник, за да провери всяка стая. Ако изгубеше елемента на изненада или преимуществото от нощното виждане, нещата бързо можеха да се скапят.
Къщата вонеше на изгорял канабис, урина и пот — отвратителна комбинация. Когато стигна първия коридор на третия етаж, Рийс видя полуотворена врата отляво и три други, които бяха затворени. Като дръпна автомата назад и под ъгъл, той бавно побутна вратата, за да я отвори. Една-единствена фигура лежеше по очи на леглото, по шорти и потник; единият крак беше покрит с чаршаф. Мъжът вече изглеждаше мъртъв. Рийс продължи да оглежда стаята, като идентифицираше мишените. „Чисто. Е, почти чисто.“ Насочи лазера в тила на спящия и натисна спусъка. Мозъкът се пръсна по възглавницата и рамката на леглото. „Един по-малко.“ Рийс затаи дъх. Доколкото можеше да прецени, тези типове бяха купонясвали здраво през по-голямата част от нощта, но никога не е разумно да подценяваш противника.
Върна се в коридора и пристъпи към следващата стая. Нищо не показваше, че някой е чул заглушения изстрел. Тази врата не беше заключена и Рийс я отвори колкото се може по-тихо. Различи двама души, спящи в леглото. Нелепо тлъст гангстер лежеше по гръб гол, единият му крак беше спуснат през ръба на леглото до пода. До него лежеше дребна гола жена. Рийс се надяваше, че и тя е купонясвала достатъчно, за да не се събуди. Не искаше да я убива, но ако събуждането ѝ компрометираше мисията му, щеше да я премахне без угризения. Той прехвърли автомата в лявата си ръка и освободи ластичния колан, придържащ един вековен инструмент, за който Рийс и хората му бяха научили, че все още си остава едно от най-добрите средства за безшумно отнемане на живот. Вдигна томахавката „Уинклър/Сайок“, внимателно се прицели в слепоочието на спящия и замахна силно, като вкара острието в мозъка и го уби моментално. После бързо насочи вниманието си към жената, готов да убие и нея. Тя се протегна и се размърда, за да се намести по-удобно, без да подозира за ангела на смъртта, минал над нея тази нощ.