„Девет по-малко. Три живи жени горе. Две мъртви на втория етаж.“
Стигна до другия край на коридора и изключи осветлението, което продължаваше да примигва след експлозията. Нагласи очилата за нощно виждане, смени пълнителя и огледа коридора, скрит в прочистената от гранатата стая.
Една врата на този етаж оставаше затворена. Рийс провери стаята, от която като че ли беше излязъл мъжът с револвера. Едра жена с мръсна риза се беше свила в ъгъла, притиснала колене до гърдите си. Очите ѝ бяха затворени и като че ли се молеше. Рийс я остави и продължи към затворената врата. Завъртя дръжката, отвори рязко вратата и се прилепи до стената, очаквайки порой от куршуми. Не последва нищо. Рийс предпазливо надникна вътре. Пак нищо. Влезе и бързо огледа помещението, без да пропуска нито един ъгъл. Стаята беше празна. „Още един етаж.“
Стигна до вратата към стълбите и си пое дъх. „Време е да приключвам.“ Отвори вратата и провери нагоре и надолу. Започна да слиза — и тогава първият етаж се изпълни със звуците на войната. Рийс се разположи така, че да има ясен изглед и позиция за стрелба към вратата долу. Ясно различаваше гърмежите на калашник и нещо, което звучеше като М4 и изстрели на гладкоцевна пушка. Чуха се викове и испански говор, който приближаваше към вратата. Последваха още викове и стрелба. Изведнъж вратата рязко се отвори и на стълбището изскочиха двама души. Започнаха да се качват по стълбите и Рийс ги натъпка с олово, докато вратата бавно се затваряше зад тях. Рийс насочи отново вниманието си към нея, видя я да се отваря и започна да обира мекия спусък.
— Рийс! Рийс! Аз съм — разнесе се гласът на Марко.
Рийс погледна и видя приятеля си предпазливо да се показва на стълбите.
— Добре, друже, виждам те! — извика Рийс. — Чисто ли е при теб?
— Si, приятелю!
— Слизам! — извика Рийс.
Спусна се по стъпалата с насочен напред автомат, като си отваряше очите и ушите на четири. Прекрачи двете тела, докато Марко му отваряше вратата. В коридора освен него имаше трима от хората му. На пода лежаха още двама мъртви гангстери и една жена. Един от хората на Марко държеше под прицел друг мъж, който беше коленичил с опряна в стената глава.
Рийс се обърна към Марко.
— Е, не мина толкова тихо, колкото очаквах. След колко време ще дойде полицията?
— No policia esta noche, amigo — уверено отвърна Марко. — Нощта е наша. Запазихме този за теб — добави той и кимна към коленичилия. — Искаш ли да го питаш нещо?
Рийс погледна Марко, после пленника. Очите му бяха като парченца лед.
— Не — каза той, отиде при коленичилия мъж, насочи автомата си и го екзекутира. — Да вървим.
Марко погледна хората си, сви рамене и тръгна към вратата.
48.
Бърд Рок, Калифорния
Когато Рийс се върна от набега си южно от границата, слънцето вече се издигаше над силуета на Сан Диего. На сърдечните му благодарности за щедростта и верността Марко беше отговорил с „Няма проблем, амиго“. Събитията от последните седмици бяха накарали Рийс да се замисли и да прецени приятелствата си. Онова, което беше научил за лоялността, го изненада. Някои приятели бяха винаги готови да помагат в трудни моменти, докато други се отдръпваха. Някои биха си помислили, че другарите му тюлени биха се обединили около него, но с изключение на Бен Едуардс това не беше станало. Повечето от най-добрите му приятели в отрядите бяха убити в засадата; други вероятно бяха твърде уплашени от евентуално отмъщение от страна на Пилснър. Това беше разочароващо, но Рийс не можеше да ги вини. Старите приятели като Марко и Лиз, както и новите като Кати, му помагаха по начини, които той никога нямаше да забрави. Истината беше, че повечето тюлени, които познаваше, имаха нужда да останат съсредоточени върху подготовката за война. Това беше тяхната работа и всяко разсейване от нея можеше да спъне успеха на мисията им. Така и трябваше да бъде.